Ангел Каралийчев
Ръж
Когато от синорите погледнат като сини очи метличините и ръжта пожълтее като пламък. Когато един ден подир пладне в големия вир над дядо Пейовата воденичка дойде да се окъпе лятото. Почерняло от горещия вятър, то се хвърля надоле с главата и залива с плисък и смях върбалака. Подир малко, разведрено и весело, нахлува бялата си риза с червен шев, намята дрешката си и тръгва нагоре към Коминчето през високите ниви. И затрептява в огнения въздух глас на гургулица, глас на нашето родно лято.
Над Узуналан размахват сини криле щъркелите и с проточени шии се спущат към вехтите гробища.
Небето става бистро и бездънно. Слънцето цял ден пече опръхналия гръб на нивите. Над плетищата се червенеят сливите, а широколистните тикви провисват жълти звънчета, които звънят, залюлени от кротката песен на пчелите. Под каменния мост от белите лястовичи гнезда се показват малки, жълти, лакоми главички.
— Жиррр!
Лозницата потуля ревниво прозореца ми, да не виждам Неновата ковачница. Ден и нощ Нено клепе сърпове. Пей чукът му и през ниската опушена врачка̀ сегиз-тогиз излизат рояк жълти светулки.
Да съм малка като Гинчето, че да пръпна да ловя светулките пред ковачницата. Че да стъпя на прага и да гледам младия мъж със запретнати ръкави как вдига чука и удря огнения сърп върху наковалнята…
Утре е света неделя. На мегдана спряха да пренощуват три коли, покрити с рогозки, пълни с вили и паламарки. Ще ми купи тетьо нова паламарка, аз съм станала голяма мома, а с моята да жъне Гинчето. Бива му тя.
Какъв голям огън наръшкаха едрите лудогорци с гайтанлии дънки! Нощес ще се натъркалят край огъня и до късно ще си хортуват. Утре ще има голям летен пазар. Надвечер, когато светът се прибере, те ще впрегнат виторогите биволи и през стария мост ще потънат в тъмнината. Няма да се чуят, няма да се видят вече. От кой ли далечен край са дошли? Да рачат да ме вземат със себе си, кога тръгнат. Да замина и аз по света. Да видя как живеят далечните хора: какви дрехи носят, какви песни пеят, какви думи си хортуват момите и ергените, кога се срещат по кладенците, китят ли се с кръвено цвете по челата. Че да ми е много домъчняло тук да стоя и все към Неновата ковачница да гледам.
Нека отида с лудогорците в тяхното село. Нека стана невяста черноока с шарен сокай. Ще тъча червени пояси и пъстри чорапи ще плета. Всяка вечер на кладенеца за вода ще ходя с писани менци. И ноктите ми ще са къносани. Боже, как ли ще изглеждам! Кога налея, ще седна на плочата и ще го чакам да дойде по дългия, далечен път. Дано дойде да ме отърве от лудогорците моят Нено, ковачът.
Черният Нено.
Бог да прости дяда, че е посадил и отгледал дърветата в градината. Има къде да се потуля и да си поплача.
Стана сутрин и вляза през прелеза. Слънцето се показва зад ръжната широка пола — голямо и окървавено. Ще чернее и днес земята. Пчелите излизат от кошерите, жижат, лутат се насам-натам, от цвете на цвете. Много са смешни. Приказват си накъде да отидат за мед: към ливадите или по синорите. И те са като хората: всеки ден се трудят и не им тежи.
Вей хлад и ведрина.
Протягам ръце, опъвам гърди, ризата ми сякаш ще се пукне.
Тук!
Нещо трепери, изгаря. Като високата, хубава ръж. Чака стопанина. Ела да ме пожънеш, стопанино!
Че съм порасла здрава и хубава. Като ружа. Като тополка. Всички думат и ми е драго да работя, и ми е драго, когато иде жътва. Тези ниви, които дават хляб, ясни метличини, и са попили всичката радост и мъка на хората, да екнат, да затреперят, да притаят дъх, когато викна. Крушите да не шумолят, класовете да наведат главички и да слушат. А снопите подире ми да нямат чет.
Той нали вижда каква съм, ама пак! Като въглен е опърлил сърцето ми. Неговият чук цял ден пей. Влиза през прозореца, чука по огледалото, бие менците и те се люшват като камбани, халосва паниците и те се пръсват на хиляди парчета. Какви ли сърпове е изковал за жътва? Много му приляга. Аз защо съм го залюбила! Снощи тетьо му занесе сърповете — дали знае кой е моят?
Тъй ми е тежко понякога!
Защо не съм като другите? Ей тъй, без грижа, с леко сърце. Като Кина чичовата. Трима да тичат подире ми и на тримата да навия юларчето. Да не мисля много, да не ходя сама из градината като щура.
Полудяла съм за него.
Защото има яка ръка и железен чук, който цял ден ми приказва. Силата му да е над мене като орел с остър клюн. Да не смея в очите да го погледна, кога хортува. И мине ли край дома, сърцето ми да тръпне като уплашено пиле.
А то:
Мишо.
Кученце, а не човек. Трепери, когато ме види. Думите си сплита, ръцете си не знае къде да дене. Черви се като божур.
Ох, не ща тъй!