Искам Нена черния!
Искам го!
Моят месец погледна през прозореца — пълен и бистър. Той е повел тая нощ орляк звезди над Черкювските хълмове. Потули се зад белия клон на ябълката и пак погледна.
Иска да влезе при мене. По среднощ, когато всички спят.
Нека влезе. Нека ми дойде.
Да позлати юргана и с огнената си ръка мекичко да помилва гърба на котенцето — заспало върху трикракото столче. Да се изправи над мене и да ме загледа: как съм разпиляла косата си и как съм разголила гръд. Няма да ме е срам от него. Ще го прегърна за шията, ще впия в устата му моите опръхнали устни и ще помисля, че е дошъл Нено. И ще заплача.
Утре, цял ден като жъна, да лепне сладък мед по устните ми и когато надигна стомната, да се разлей медът по всичките ми жили.
Де е месецът на моя Нено. Чер да грее през прозореца ми — всяка нощ да го виждам. Да го чакам вечерно време, когато се показва между клоните. Ще му река да не шумоли. Полекичка да стъпва, че ще разбуди Меча. Мечо се хвърля като вълк нощем върху хората. Да прескочи плета безшумно и — хоп през отворения прозорец. Ще го посрещна с протегнати ръце. Ох, каква съм луда!…
Повел всичките звезди, като драгоманин жътварките, плува бистрият месец над Черкювските хълмове. Цяла нощ ще пристъпва полекичка над тъмните ниви и, току-виж, когато се загледа през прозореца ми, някоя звезда припнала надолу. Кой знае къде ще падне! И тя е като мене жена. И тя търси някого. Гори. А месецът, ако не ще да се потулват в меките нивя неговите момичета, да не зяпа през чуждите прозорци.
Ще кажа на Нена.
1925 г.