— Не.
— Шансът му продължил двайсет години без прекъсване! Та тези трима, за които ти разказах, просто отиват в Монте Карло, пльосват се в столовете, запалват по една дебела пура и се оставят казиното да ги замеря с пари. При това се съмнявам, че системите им са важели наполовина колкото моята. Ех, по дяволите, хиляди проклятия! — заключи Бинго.
Не виждам какво друго може да се каже в неговото положение. Единствено бях в състояние да му предложа да заложи временно някоя дреболийка. Например табакерата си. И тогава научих, че тя не е от чисто злато, както всички ние си въобразяваме. Всъщност била месингова. А освен въпросната табакера единствената дреболийка, която изобщо някога е притежавал, била диамантената брошка, която на времето купил за рождения ден на госпожа Бинго след една сполучлива операция на надбягванията Катерик Бридж.
Както виждаш, отникъде не прозираше слънчев лъч, така че му предложих най-чистосърдечното си съчувствие и още една чашка. На другата сутрин той отпраши с експреса в единайсет часа с отчаяние в душата, а в джоба му имаше тефтер, четири молива, билет за връщане и три лири за бакшиши. А малко преди три часа на другия ден слязъл на гарата в Монте Карло.
На времето, не знам дали си спомняш, пеехме една песничка:
Тарам-тарам-тарам-тарам.
Проклятието на разбитото сърце.
Не бих я споменал, ако последната фраза не обобщава вкратце състоянието на горкия Бинго през първите два дни на престоя му в Монте Карло. Сърцето му било разбито и той проклинал всичко живо наляво и надясно. И нищо чудно, бедничкият, защото като него никой не е страдал.
По цял ден нажеженият нож човъркал раната му, докато той обикалял игралните зали, изпитвайки с лист и молив в ръка системата си. И колкото повече я изпитвал, толкова по-непоклатима се оказвала тя. Просто нямало начин да загуби.
Като се прибрал вечерта в хотела след втория ден, той изчислил, че ако играел с чипове от по сто франка, досега да е спечелил двеста и петдесет лири — нито пени по-малко. С две думи, парите били там и само чакали да ги натъпче в джобовете си — а той не можел.
Гарсия би ги натъпкал. Дарсбъроу би ги натъпкал. Същото се отнасяло и за Оуърс. А той не можел. И само — забележи — защото му липсвал минимален начален капитал, който един Уфи Просър например би могъл да му подхвърли, без муха да го ухапе. Просто да се изяде човек.
И изведнъж, на третата заран, като преглеждал вестника по време на закуска, забелязал една новина, от която подскочил като ужилен и се задавил с кафето.
Сред наскоро пристигналите и настанили се в хотел „Манифик“ в Ница, пишело във вестника, били техни височества принц и принцеса Граустарк, негово величество бившият крал на Руритания, лорд Пърси Пофин, графиня Пофин, генерал-майор сър Евърард Слърк и господин Просър.
Е, разбира се, това можело да е някой друг Просър, но Бинго не допуснал тази възможност. Един хотел, населен от разни височества, е именно мястото, където може да се очаква да свие гнездо такъв гаден сноб като Уфи Просър. Затова Бинго се втурнал към телефона и незабавно завързал разговор с портиера.
— Ало? Да? — казал портиерът. — Тук хотел „Манифик“. На телефона е портиерът.
— Дит-моа — започнал да се кълчи Бинго. — Ескъ ву заве дан вотр отел ън мосю номе Просър?
— Да, сър. Точно така. В нашия хотел наистина е отседнал господин Просър.
— Е-тил ън оазо авек боку дьо… пфу, дявол да го вземе, как беше „пъпка“ на френски?
— Думата, която се опитвате да си спомните, господине, е „бутон“ — отвърнал портиерът. — Да, сър, въпросният господин е доста обилно покрит с пъпки.
— Тогава незабавно ме свържете с неговата стая.
И наистина след малко дочул познатото сънено „ало?“.
— Здрасти, Уфи, стари приятелю! — развикал се Бинго. — Тук е Бинго Литъл.
— О, Господи! — се чуло от другия край на жицата и нещо в маниера на Уфи предупредило Бинго, че трябва да действува с хитрост, вещина и предпазливост.
Много добре му било известно, че две неща правели Уфи Просър твърде трудна плячка като заемодател. На първо място, поради навика му да кърка до ранни зори по джамборета и локали, Уфи неизменно страдал от лошо храносмилане и главобол. Второ, постът му на официален богаташ в клуб „Търтеи“ го бил направил свенлив и недоверчив като фазан, по който прекалено много са стреляли. Такъв не можеш обръсна по телефона в десет часа сутринта. Ако желая съществени резултати, казал си Бинго, трябва преди това да размекна жертвата си.
— Току-що прочетох във вестника, че и ти си довтасал тук, Уфи, приятелю, и така приятно се изненадах! „Бре! — рекох си. — Бре, бре, бре! Милият стар Уфи! — казах си аз. — Бре, бре, бре!“