— Хайде, казвай! — сразял го Уфи. — Какво искаш?
— Как, да те черпя един обяд, разбира се, стари приятелю.
Да. Голямото решение било взето. Парите, набелязани за бакшиши, трябвало да бъдат отклонени за друга цел. Това можело да завърши с измъкване на пръсти в тъмни доби с пламнали уши през задната врата на хотела, но трябвало да рискува. Риск печели, риск губи.
От другия край на жицата се чуло хлъцване.
— Телефонът ми нещо не е в ред — казал Уфи. — Май те чух да казваш, че ще ме черпиш един обяд.
— Точно това казах.
— Ще ми дадеш обяд?
— Именно.
— Ама ти какво — ще платиш сметката?
— Да.
Настъпило мълчание.
— Ще споделя това преживяване с Рипли — рекъл най-сетне Уфи.
— Кой Рипли?
— Дето завежда рубриката „Ако щете вярвайте“.
— О! — казал Бинго. Не бил убеден, че отношението на Уфи му допада, но въпреки това продължил да се придържа към слънчевостта в поведението си. — Тогава къде и кога?
— Тук. И ела по-рано, ако обичаш, защото следобед смятам да отскоча до надбягванията.
— Дадено. Точно в един ще бъда на прага.
И точно в един бил, където обещал, с малкото си състояние в джоба. Чувствата му, докато се движел с автобуса от Моите Карло за Ница, били смесени. Ту се надявал, че Уфи ще е както винаги с неразположен стомах, защото това би притъпило апетита му и би позволило на Бинго да спаси от жестока участ поне част от капитала. В следващия миг се сещал, че един Уфи, пробождан от остри колики в стомаха и слепоочието, ще бъде един по-неотстъпчив Уфи. Цялата работа била страшно комплицирана.
Както се оказало, апетитът на Уфи бил всичко друго, но не и притъпен. Неправдоподобното положение, в което се намирал — гостенин, а не домакин на друг член на „Търтеите“, — действало като шмиргел на въпросния апетит. Малко е да се каже, че от самото начало се нахвърлил върху менюто като изгладнял питон. Небрежният начин, по който разговарял с оберкелнера за парниково грозде и аспержи, смразил Бинго до мозъка на костите. А когато — по силата на навика естествено — Уфи поискал листа с вината и поръчал „хубаво, сухо шампанско“, за Бинго не останало съмнение, че сметката накрая ще бъде нещо като бюджета, представен в Конгреса от американския президент.
И макар че на няколко пъти — главно когато Уфи забивал лъжица в черния хайвер — му се налагало да стиска юмруци и да призовава на помощ всичкия си самоконтрол, той все пак издържал до края. Докато обядът напредвал, Бинго виждал с очите си как с всеки изминат момент неговият гостенин ставал все по-мек и по-мек. Било само въпрос на време, преди любовта към човечеството да пробие бента и да удави Бинго във вълните си. И като решил, че конякът и пурата ще свършат тази работа, Бинго ги поръчал. Уфи разкопчал последните три копчета на жилетката си и се облегнал назад.
— Брей! — ухилил се той. — Ще има да го разправям това на внуците си. Как веднъж съм обядвал с член на „Търтеите“, без накрая да ми заврат сметката в носа. Слушай, Бинго, в замяна искам да ти направя една услуга.
Бинго се почувствал в този момент като велик актьор, комуто тъкмо са подсказали следваща реплика. Той се наклонил напред и с любеща ръка запалил пурата на Уфи, която пак била загаснала. Покрай другото и пернал с пръст една прашинка, кацнала на ръкава на Уфи.
— Ето каква е услугата. Ще ти подскажа нещо сигурно. Заложи днес следобед на Петнистото Куче в надбягванията за наградата „Оноре Сован“. Няма начин да не спечели.
— Благодаря ти, Уфи, старче — трогнал се Бинго. — Каква великолепна новина! Ако ми дадеш десет лири назаем, ще ги заложа.
— Защо да ти давам десет лири?
— Ами защото след като платя сметката, Уфи, стари приятелю, няма да имам и едно пени в джоба си.
— Не ти трябват пари — заявил Уфи и Бинго се попитал от колко ли още души ще чуе тази идиотска забележка. — Моят лондонски агент по залаганията е отседнал и той тук. Ще заложиш при него на кредит, като мой приятел.
— Не е ли излишно да го притесняваме с безкрайни счетоводства бе, Уфи? Колко по-лесно е да ми дадеш парите на ръка.
— Шегата настрана — казал Уфи, — но бих си поръчал още едно коняче.
И в този момент, когато разговорът бил стигнал до мъртвата си точка и отникъде не се задавал отговор на дилемата, към масата им се приближил пълен мъж с добронамерен вид. Двамата с Уфи веднага се заприказвали за цифри и шансове, което подсказало на Бинго, че това е въпросният агент от Лондон.
— Да те запозная с моя приятел господин Литъл — представил го накрая Уфи. — Иска да заложи десетак на Петнистото Куче за наградата „Оноре Сован“.