Бинго тъкмо да поклати глава и да каже, че жена му не му дава да залага, когато прекрасното слънце на Ривиерата нахлуло през прозореца, до който седели, осветило лицето на Уфи и Бинго с изумление установил, че то е цялото на петна. Миг по-късно се оказало, че и агентът има петънце на носа, а келнерът, който се приближил със сметката, имал най-петнистото чело, което Бинго бил виждал. Пронизала го радостна възбуда. „Такива знамения, рекъл си той, не ни се пращат случайно.“
— Дадено — чул Бинго гласа си. — Десетачка на Петнистото Куче.
А после всички се завлекли на хиподрума. Бягането за наградата „Оноре Сован“ било от три часа. Спечелил го кон на име Лилиън. Втори бил Кери, Вобурже — трети, Айънсайд — четвърти, Нетразим — пети, Сладък и Чудесен — шести, а Петнистото Куче — седмо. От седем участници. Така че Бинго се озовал в положението да дължи десет лири на агента без изгледи за хепиенд, освен ако въпросният агент не се съгласи да остави въпроса да поотлежи.
Така че Бинго хванал типа за петлицата и излязъл с това предложение, а онзи казал: „Разбира се!“
— Разбира се — казал агентът, сложил ръка на Бинговото рамо и нежно го потупал. — Вие ми харесвате, господин Литъл.
— Наистина ли? — зарадвал се Бинго и също потупал агента, не по-малко нежно. — Наистина ли, стари приятелю?
— Наистина — настоял агентът. — Вие толкова ми напомняте за моето синче Пърси, дето хвърли топа в годината, когато Устър Сос спечели юбилейното състезание. От бронхопневмония. Затова, щом ме молите да почакам за парите, аз, разбира се, съм готов да почакам. До петък.
Бинго пребледнял. Той всъщност имал предвид година или година и половина.
— Ами… — замънкал той. — Ще се опитам дотогава… но нали знаете как стават тези работи… да не останете разочарован, ако… световната икономическа криза… обстоятелства извън моя контрол…
— Мислите, че няма да сте в състояние да си уредим сметките?
— Малко нещо се съмнявам. Агентът свил устни.
— Много се надявам да успеете. И ще ви кажа защо. Глупаво е да си суеверен в наше време, разбира се, но не може да не ми направи впечатление, че на всеки, който ме е изигравал с парите, се е случвало ужасно нещастие. Всеки път ставам свидетел на нещастни случаи.
— Наистина ли? — попитал Бинго и мигом проявил симптоми на бронхиално увреждане също като покойния Пърси.
— Наистина, уверявам ви. Всеки божи път. Направо ми мяза на някаква страшна орисия. Съвсем наскоро някой си господин Уодърспун например. С риж мустак. Дължеше ми петдесет лири, заложени на Плъмтън, а после се позова на закона за забрана на хазартните игри и залаганията. И ако щете, вярвайте, само една седмица по късно го намериха на улицата в безсъзнание — явно му се беше случило нещо неприятно, — та му наложиха осем шева!
— Осем!
— Не, девет. Забравих шева над лявото око. Такива неща карат човек да се позамисли. Ей, Ърбърт! — провикнал се той.
Неизвестно откъде изникнал някакъв чудно грозен тип.
— Ърбърт, запознай се с господин Литъл. Добре го огледай. Нали го запомни?
— Ъхъ. За цял живот.
— Ха така! — похвалил го агентът. — Друго няма, Ърбърт. Та по въпроса за парите, господин Литъл, значи, се разбрахме — петък на всяка цена.
Бинго се олюлял и тръгнал да търси Уфи.
— Уфи, старче — нали ще спасиш един човешки живот?
— Нищо подобно! — заявил Уфи, който вече бил нападнат от лошото си храносмилане и главоболието. — Колкото повече човешки живота останат неспасени, толкова по-доволен ще бъда. Ненавиждам човечеството. Ако реши да скочи от Ниагара в някоя бъчва, само бих му помогнал.
— Ако до петък не намеря една десетачка, един ужасен тип на име Ърбърт ще ме смели на кайма!
— Виж, това е добре! — разведрил се Уфи. — Чудесно! Великолепно! Отлично!
Така че Бинго се качил в автобуса и се върнал в Монте Карло. Докато се преобличал за вечеря, настроението му било буреносно. След три месеца щял да получи поредната четвъртинка от годишната си рента, но каква полза! След много по-малко от три месеца — ако бил прочел правилно посланието в погледа на Ърбърт — щял да лежи в някоя болница или санаториум целият в шевове. А колко щели да бъдат шевовете, само времето можело да каже. И той се сетил за Уодърспун. Дали съдбата не му е отредила да бие тъжния рекорд на този непознат с риж мустак?
Мислите му били все тъй меланхолично погълнати от въпроса за шевовете, когато телефонът иззвънял.
— Ало — обадил се женски глас. — Роузи ли е?
— Не, господин Литъл — отвърнал Бинго.
— Ах, господин Литъл, обажда се Дора Спърджън. Може ли Роузи да се обади?
— Няма я.
— Тогава, като дойде, бихте ли й казали, че след малко заминавам за Корейка с яхтата на едни приятели. След един час потегляме, така че няма да мога да дойда да я видя. Затова й предайте много поздрави и й кажете, че изпращам брошката.