— Каква брошка?
— Преди да отпътувам от Лондон, тя ми даде да понося брошката й. Мисля, че вие сте й я подарили за рождения ден. Помоли ме много да я пазя и затова не ми се иска да я взема в Корсика — нали знаете, там гъмжи от корсикански бандити. Изпращам я с препоръчана поща в „Отел дьо Пари“. Довиждане, господин Литъл. Трябва да бързам.
Бинго оставил слушалката и седнал на леглото да помисли. До определен момент положението било ясно. Дора Спърджън, каквато си е завеяна патка, очевидно била предположила, че госпожа Бинго е с него в Монте Карло. Жена му сто на сто си е направила труда да й спомене по телефона, че си остава в Лондон, но какъв смисъл да се опитваш да пробиеш дебела глава като на Дора Спърджън само със силата на словото! За целта е нужен парен чук. В резултат брошката, която бил подарил на госпожа Бинго, щяла да пристигне в хотела.
Както вече казах, дотук нищо не озадачило Бинго. Това, на което не можел да се реши, било следното: дали, след като заложи брошката, да изпрати печалбата на агента, или по-добре да си опита с нея късмета в Казиното?
До късно през нощта си блъскал главата, без да стигне до някакъв отговор, но на сутринта всичко изглеждало ясно като бял ден — както често се случва след безсънна нощ — и той се зачудил как изобщо е могъл да се колебае. Разбира се, че трябва да опита късмета си в Казиното!
Проблемът, свързан с изпращането на парите на агента бил, че макар подобна политика да премахвала заплаха в лицето на Ърбърт, тя не допринасяла за семейното щастие и доволство. Ако госпожа Бинго откриела, че е заложил брошката й, за да изплати дълг от конни надбягвания, това би породило известни търкания. Той несъмнено можел да предяви някакви морални претенции към въпросната брошка (купена с честно спечелени пари) и той сигурно би казал, че тя практически е била негова собственост и е можел да прави с нея каквото си иска, но все пак нещо дълбоко в душата му подсказало, че търканията неизбежно ще настъпят.
А ако отиде в Казиното и играе според изработената от него система щял да избегне всички неприятности. Работата се свеждала просто до появата му в игралната зала и отнасянето на парите в куфари.
Освен това, както се оказало в крайна сметка, той, така или иначе, не е можел да се издължи на агента, тъй като местната заложна къща му предложила само пет лири срещу брошката. Той страстно защитавал правото си на повече, но типът зад тезгяха бил непоклатим. И така, с петачката в ръка обядвал оскъдно в кръчмичката горе на хълма и малко след два часа се появил на арената и изпълнил номера си.
И сега не ми е много ясна Бинговата система. Поне десет пъти ми е била обяснявала от него в най-големи и излишни подробности, но ми е все така обвита в мъгла. Но както и да е, нейната, така да се каже, подплата — онова, което я правело тъй неотразима, било, че вместо да удвояваш залога си при загуба, какъвто е случаят с повечето системи, ти го удвояваш при печалба. Всичко това е невъзможно без дълги и мъчителни изчисления с лист и молив в ръка, защото трябва да записваш цифра след цифра, да задраскваш една и да записваш нова, но същността, както разбрах, била именно в това — да удвояваш при печалба. По този начин тя, печалбата, нараствала като изтървана и карала управата на заведението да зеленее от злост.
Единствената спънка била, че за да стори това, трябвало първо да спечели — което Бинго пропуснал да стори.
Не вярвам нещо — дори Уфи Просър — да има по-гнусен нрав от рулетката в Монте Карло. Тя явно извлича зловещо удоволствие от това да погубва бедняците. Можеш с часове да играеш наум и нито веднъж да не загубиш, но заложиш ли истински пари, картината коренно се променя. Бедният Бинго не направил нито един погрешен ход, докато боравел с лист и молив в ръка, но сега хлътнал от самото начало.
Застанал той, напрегнат като хрътка на каишка, целият в очакване на шанса да удвои залога си, а вместо това миниатюрният му капитал бил пометен с един замах, ако се изключи едно самотно чипче от сто франка. А когато хвърлил и него с уморен жест на „Черно“, топчето се спряло на нулата и чипчето се изгубило от погледа му.
Тъкмо преживявал този неописуем удар под кръста, когато някакъв глас зад гърба му извикал: „Ето къде си бил!“ и обръщайки се, Бинго застанал лице в лице с госпожа Бинго.
Стоял той и се зверел насреща й с изцъклени очи, а сърцето му подскачало в гърдите като нажулен с коприва балетист. За миг, както ми каза по-късно, останал с впечатлението, че това не е същество от плът и кръв. Помислил, че в Лондон сигурно е била прегазена от автобус или друго превозно средство и сега духът й е дошъл да му докладва за случая, както обикновено правят духовете.