Сега съм двайсет и девет и често се питам дали съм направил правилния избор. Армията се превърна в единствения ми живот. Не знам дали трябва да съм доволен или тъжен от този факт; през повечето време се мотая нагоре-надолу, в зависимост от дневната задача, върша си работата и не се замислям много. Когато хората ме питат, аз изсумтявам и продължавам напред. Все още живея в базата в Германия, спестил съм около хиляда долара и не съм бил с момиче от години. Вече не сърфирам, дори и когато съм в отпуск, просто се мятам на моя „Харли“ и бръмча на север или юг, накъдето ме поведат колелата му. Моторът е най-хубавото нещо, което някога съм си купувал, макар че ми струваше цяло състояние. Но ми пасва идеално, подхожда много на самотния ми начин на живот. Повечето от приятелите напуснаха войската, но аз останах и сигурно след месец-два ще се върна отново в Ирак. Поне слуховете в базата са такива. Преди да срещна Савана Лин Къртис — за мен тя винаги ще си остане Савана Лин Къртис — никога не съм си представял, че ще тръгна да правя военна кариера.
Но аз я срещнах. И животът ми се промени изцяло. Докато бяхме заедно, се влюбих лудо, после, когато се разделихме, се влюбих още по-силно. Нашата история има три части: начало, среда и край. И макар че всички любовни истории се развиват по един и същи начин, аз все още не мога да повярвам, че нашата няма да продължи вечно.
Замислям се и както винаги историята на нашата любов се връща в главата ми. Припомням как започна всичко, навлизам дълбоко в спомена, защото той е всичко, което ми остана.
Първа част
1.
Уилмингтън, 2000
Казвам се Джон Тайри. Роден съм през 1977 и отраснах в Уилмингтън, Северна Каролина. Градът с право се гордее, че е най-голямото пристанище в щата, освен това има дълга и интересна история, но сега ми прилича повече на селище, наречено град по недоразумение. Но климатът беше супер и плажовете — чудесни, само че недостатъчни за вълната от пенсионери, търсещи евтини имоти, за да прекарат там златните си години. Градчето е разположено на малко парче земя, оградено от едната страна от река Кейп Фиър, а от другата — от океана. Шосе номер седемнайсет за Мъртъл Бийч и Чарлстън минава през града и служи за негов главен път. Когато бях дете, татко и аз взимахме с колата разстоянието от Кейп Фиър до Райтсвил Бийч за десет минути, но напоследък издигнаха толкова търговски центрове и светофари, че сега може да ти отнеме и един час, особено през уикенда, когато туристите наводняват улиците. Райтсвил Бийч е разположен на един остров съвсем близо до брега в северния край на Уилмингтън и е най-известният плаж в целия щат. Къщите около дюните са безумно скъпи и въпреки това повечето от тях са заети през целия сезон. Другият бряг на реката е по-романтичен и тих, там живеят диви коне и това бе причината Орвил и Уилбър да са по-известни, но какво да ти кажа, повечето хора се чувстват по-комфортно, ако знаят, че наблизо има „Макдоналдс“ или „Бъргър“, в случай че вечерното меню в курортното градче не им се понрави. Или просто искат да имат избор за вечерните забавления.
Като всички градове Уилмингтън се състоеше от богати и бедни квартали и понеже татко имаше една от най-стабилните служби на планетата — разнасяше пощата — ние бяхме сравнително добре, не фантастично, но добре. Не бяхме богати, но имахме достатъчно, за да мога да посещавам едно от най-добрите училища в града. За разлика от къщите на приятелите ми обаче нашата беше малка и стара; част от верандата бе започнала да пропада, само дворът бе все още впечатляваща гледка. Отзад имаше огромен дъб и когато бях на осем години, си построих дървена къщичка в клоните му. Татко не ми помогна (да хване чука и да забие пирон за него беше изключително рядко събитие). Същото лято се научих да карам сърф. Още тогава трябваше да осъзная колко сме различни с него и фактът, че не можах, доказва още веднъж колко малко знае за живота едно дете.
С баща ми бяхме толкова различни, колкото могат да бъдат двама души. Той не обичаше да е сред хора, а аз бях човек на действието и мразех да съм сам. Той придаваше голямо значение на образованието, а за мен училището беше клуб за запознанства с добавени часове за спорт. Той имаше лоша стойка и тътреше краката си, като ходеше, аз подскачах като футболна топка и вечно го молех да засече за колко минути ще пробягам разстоянието до края на улицата и обратно. В осми клас вече бях по-висок от него и го биех на канадска борба. Дори външно не си приличахме. Той имаше коса с цвят на пясък, лешникови очи и лунички, аз — тъмнокафяви коса и очи и хващах тен още през май. Разликата във физиката и характера ни стряскаше съседите, което си беше странно, предвид, че ме бе отгледал съвсем сам. Когато поотраснах, чух как хората си шепнат, че мама е избягала от нас още преди да навърша година. Предполагах, че си е намерила друг, но татко никога не потвърди подозренията ми. Каза единствено, че осъзнала каква грешка е допуснала, като се омъжила толкова млада, и не била готова да поеме задълженията си на майка. Нито я обвиняваше, нито я хвалеше, но държеше да я включвам във вечерните си молитви, без значение къде е в момента и какво прави. „Напомняш ми за нея“ — казваше ми понякога той. До този момент не съм разменил и една дума с нея, нито пък имам желание да я видя.