Много тренирах, но и много четях. Там имаш много време за четене, хората купуват и препродават книги, заменят си ги или взимат от библиотеката, докато кориците им се разпаднат. Не казвам, че съм станал читанка, не. Въобще не си падах по Чосър, Пруст, Достоевски или въобще по някой от тези мъртви пичове. Четях главно трилъри и кримки. Стивън Кинг например и особено Карл Хиасен, защото беше леко четиво и винаги ме разсмиваше. Мисля си, че ако в час по английска литература изучавахме такива книги, читателите в света щяха да бъдат много повече.
За разлика от колегите избягвах да се забърквам с жени. Малко странно, нали? Младост, работа, изпълваща тялото с тестостерон — има ли нещо по-естествено от това да потърсиш облекчение в женска компания? Но тая работа не беше за мен. Знаех, че приятелите ми излизат с местните момичета, имаше и такива, които се ожениха, докато бяхме в базата във Вурсбург, но съм чувал достатъчно истории, за да си направя извода, че такива бракове рядко оцеляват. В лагера непрекъснато се обсъждаше нечий развод или нечия семейна драма, ето защо се убедих, че войнишкият живот не е подходящ за сериозно обвързване с жена. Колкото до една приятна вечер, нямах нищо против, просто не ми се случваше, Тони все се чудеше.
— Ела поне веднъж с мен! — молеше ме той. — Никога не искаш.
— Не съм в настроение.
— Как може да нямаш настроение за това? Сабина се кълне, че приятелката й е супер. Била висока, руса и обичала текила.
— Вземи Дон. Сигурен съм, че ще дойде.
— Кастело ли? Няма начин. Сабина не може да го понася.
Не отговорих.
— Просто ще се позабавляваме, какво толкова?
Поклатих глава. Предпочитах да прекарам вечерта сам, отколкото да се превърна отново в предишното лайно. Но от друга страна, взех да се замислям дали и аз не съм роден за монах като татко.
Тони знаеше, че не може да ме разубеди, и не си направи труда да скрие недоволството си.
— Понякога въобще не мога да те разбера — каза вече на вратата той.
Татко ме посрещна на летището и не можа да ме познае. Едва не подскочи, когато го потупах по рамото. Изглеждаше по-дребен, отколкото го помнех. Вместо да ме прегърне, ми подаде ръка, попита ме добре ли съм пътувал, но по-нататък никой от нас не знаеше как да продължи, така че се насочихме делово към изхода. Беше странно и объркващо да се върна отново у дома. Бях нервен, точно както бях и по време на първия си отпуск.
Хвърлих сака си в багажника на древния форд „Ескорт“ и се загледах в един стикер, залепен на задното стъкло, който приканваше хората да подпомогнат нашите войски. Не схванах защо го беше залепил, но ми стана приятно.
Щом пристигнахме, разопаковах багажа и го подредих в бившата си стая. Всичко си беше, както го помнех — от прашните трофеи по рафтовете до полупразната бутилка „Уайлд Търки“ в чекмеджето за бельото. Нищо не беше побутнато дори и с пръст, нито в стаята, нито в останалата част на къщата. Диванът все още бе покрит с протритото одеяло, зеленият хладилник ревеше с цяло гърло, че не му е мястото в тази кухня, а телевизорът все още предлагаше само четири канала. Татко направи спагети; петъкът от край време беше ден за спагети. На вечеря се опитахме да поговорим.
— Хубаво е да се върне човек — започнах аз.
— Да — отвърна той и пусна една усмивка.
Наля две чаши с мляко, вечер винаги пиехме мляко, и се съсредоточи в храната.
— Помниш ли Тони? — не се предавах аз. — Мисля, че съм го споменавал в писмата. Както и да е, слушай: май че е влюбен в една жена на име Сабина с шестгодишна дъщеря. Казвам му, че не е за него, но той не иска и да чуе.
Татко поръси порцията си с пармезан, като внимаваше да покрие всяко местенце.
— Хм — измърмори накрая. — Добре.
Захванах се със спагетите и вечерята продължи в пълно мълчание. Пих мляко, сипах си още спагети. Стенният часовник отмерваше всяка секунда.
— Бас държа, че нямаш търпение да се пенсионираш — казах. — Само си помисли, най-после свободен, можеш да отидеш, където си поискаш.
Помислих си, че може да ме посети в Германия, но не го казах. Знаех, че няма да го направи, и реших да не го поставям в неудобно положение. Двамата продължихме да навиваме в синхрон спагетите около вилиците, докато той обмисляше отговора.
— Не знам — каза накрая.
Отказах се да поддържам разговора и единственият звук в кухнята остана тракането на вилиците по чиниите ни. Щом приключихме, всеки пое към стаята си. Изтощен от пътуването, аз заспах веднага и се будих на всеки час, както правех и в базата. Когато станах на сутринта, татко вече бе тръгнал на работа. Хапнах, прочетох вестника, опитах се да се свържа с някой от старите приятели, но безуспешно, грабнах сърфа от гаража и тръгнах към плажа. Вълните бяха малки, но нямаше значение. Не се бях качвал на сърф цели три години и отначало бях малко скован, но, и най-малката вълничка ме караше да съжалявам, че базата ни не е близо до морето.