Най-сетне той се обърна към другаря си и попита:
— Горпина, далеко ли е още?
Другарят му, когото наричаше Горпина и който всъщност беше едра мома, преоблечена като казак, погледна към звездното небе и отговори:
— Не е далеко. Ще стигнем преди полунощ. Ще минем Враже оброчище, ще минем Татарски поляни и веднага след тях е Дяволски дол. Ой, тежко на оня, който мине оттам след полунощ, преди петел да е пропял. Аз мога, но за вас би било зле.
Първият конник сви рамене.
— Аз зная — рече той, — че на тебе дяволът ти е брат, но и срещу дявола има цяр.
— Дявол не дявол, но цяр няма — отвърна Горпина. — Ти, соколе мой, по цял свят да търсиш скривалище за своята княгиня, никъде няма да намериш по-добро. След полунощ тук никой не ще мине освен с мене, а в дола жив човек още не е стъпвал. Ако някой иска да му врачувам, застава пред дола и чака, докато изляза. Ти не се страхувай. Там няма да дойдат нито ляхи, нито татари, никой, никой. Дяволският дол е страшен, сам ще видиш.
— Нека да е страшен, аз ти казвам, че ще дойда колкото пъти пожелая.
— Стига да идваш денем.
— Когато поискам. А изпречи ли се дяволът на пътя ми, за рогата ще го хвана.
— Ей, Богун, Богун!
— Ей, Донцовна, Донцовна! Ти не се грижи за мене. Дали ще ме вземе дяволът или не, това не е твоя работа, но едно ти казвам: разправяй се както щеш с твоите дяволи, стига на княгинята да не се случи нищо лошо, защото, ако стане нещо, тогава ни дяволи, ни призраци ще те отърват от ръцете ми.
— Веднъж вече са ме давили, още когато живеехме с брат ми край Дон, друг път в Ямпол палачът ми бръсна главата — та вече от нищо не ме е страх. Но това е друга работа. Аз от приятелство към тебе ще я пазя от духовете да не падне косъм от главата й, а от хората тя е в безопасност при мен. Няма да ти избяга.
— А ти, кукумявко, защо тогава ми предсказваше беда, защо ми дрънкаше на ухото: „Лях при нея! Лях при нея!?“
— Това не го казвах аз, а духовете. Но може да се е променило. Утре ще ти гледам на вода при воденичното колело. Във водата всичко се вижда добре, само трябва дълго да се гледа. Сам ще видиш. Но ти си бясно куче: кажа ли ти истината, веднага се сърдиш и се хващаш за сабята…
Разговорът се прекъсна, чуваше се само тропотът на конските копита по камъните и някакви гласове, които идеха откъм реката, подобни на цвъртенето на щурци.
Богун не обърна никакво внимание на тия гласове, които обаче можеха да предизвикат учудване нощем. Той вдигна глава към луната и се замисли дълбоко.
— Горпина! — рече след малко.
— Какво има?
— Ти си магьосница, ти трябва да знаеш дали е истина, че имало такава билка, та като пие някой от нея, и да не иска, пак се влюбва. Любовниче ли беше?
— Любовниче. Но за твоята беда и любовничето няма да помогне. Ако княгинята не обичаше друг — дай й само да пие и веднага ще се влюби, но щом обича, знаеш ли какво ще стане?
— Какво?
— Още повече ще обикне оня, другия.
— Върви по дяволите с твоето любовниче! Ти знаеш беди да предсказваш, а не да даваш добър съвет.
— Тогава слушай: аз зная една билка. Който пие от нея, два дни и две нощи лежи като дърво и нищо не чувства. Ще й дам тая билка — а после ти…
Казакът се затресе на седлото и впи във вещицата блесналите си в тъмнината очи.
— Какво грачиш ти? — попита той.
— Така е! — възкликна вещицата и избухна в силен смях, който напомняше цвилене на кобила.
Тоя смях се разнесе със зловещо ехо из гънките на дола.
— Кучко! — рече бунтовникът.
Очите му почнаха постепенно да гаснат, той отново се замисли и накрая заговори сякаш на себе си:
— Не, не! Когато превземахме Бар, аз пръв се втурнах в манастира, за да я пазя от пияниците и да строша главата на всекиго, който би я докоснал, а тя се мушна с нож. И сега нито вижда, нито чува Божия свят. Докосна ли я с ръка, пак ще се намушка или ще скочи в реката, няма да я запазя, нещастен аз!
— В душата си ти си лях, а не казак, щом не искаш по казашки да покориш момичето…
— Де да бях аз лях! — извика Богун. — Де да бях аз лях!
И се хвана с две ръце за фуражката, защото самия него го обзе болка.
— Трябва да те е омагьосала тая ляшка — измърмори Горпина.
— Ех, сигурно ме е омагьосала! — отвърна той тъжно. — Дано първият куршум да ме улучи, дано на кол да свърша кучешкия си живот… Една искам аз на тоя свят, а тази една не ме иска!
— Глупако! — възкликна гневно Горпина. — Та нали е в ръцете ти!