— Мила моя, кукувичке моя! — шепнеше той тихо, а страшното, макар и прекрасно лице на разбойника беше омекнало и гореше от силния огън на любовта, която го бе обхванала и го обхващаше все повече, както забравеният от пътник огън обхваща дивата степ.
Горпина вървеше до него и му казваше:
— Когато се събуди от тоя сън, ще бъде здрава. Раната й заздравява, ще бъде здрава…
— Слава Богу! Слава Богу! — отговаряше бунтовническият главатар.
В това време молойците започнаха да свалят от шестте коня грамадни вързопи пред къщата и да вадят плячката, която се състоеше от гоблени, килими и други ценни вещи, взети в Бар. Запалиха в гостната голям огън и докато едни внасяха нови и нови тъкани, другите ги окачваха по дървените стени на стаята. Богун не само беше помислил за сигурна клетка за своята птица, но беше решил да украси тая клетка, та робството да не изглежда твърде непоносимо за птичката. Скоро той се върна от воденицата и сам наблюдаваше работата. Нощта минаваше и месецът бе вече отместил бялата си светлина от върховете на скалите, а в гостната още се чуваха приглушените удари на чуковете. Простата стая все повече заприличваше на истински салон. Накрая, когато стените бяха изцяло покрити с гоблени, а подът постлан, отново донесоха тук спящата княгиня и я сложиха върху меки възглавници.
После всичко утихна. Само в конюшнята още някое време се чуваха сред тишината избухвания на смях, подобно на конско цвилене; това беше младата врачка, която се търкаляше по сеното с молойците и им раздаваше плесници и целувки.
Тридесет и пета глава
Слънцето беше вече високо на небето, когато на другия ден княгинята отвори очи от сън.
Най-напред погледът й се насочи към потона и се задържа дълго там, после пробягна по цялата стая. Съзнанието на девойката се възвръщаше и още се бореше с остатъците от съня и мечтите. По лицето й се изписа удивление и безпокойство. Къде е? Откъде се е взела тук и в чия власт се намира? Дали още сънува, или вижда наяве? Какво значи тоя разкош, който я заобикаля? Какво с нея е ставало досега? В тоя миг страшните сцени при превземането на Бар внезапно се изправиха като живи пред очите й. Тя си припомни всичко: избиването на хиляди хора — шляхта, граждани, свещеници, монахини и деца. Изпоцапаните с кръв лица на тълпите нападатели, шиите и главите, увити с още димящи човешки вътрешности, пияните крясъци, оня страшен ден, когато градът беше изклан до крак, най-сетне появата на Богун и отвличането й. Тя си спомняше още как в момент на отчаяние падна върху ножа, подложен от собствената й ръка — и сега студена пот като бисери обсипа челото й. Изглежда, че ножът се е плъзнал по рамото, щом сега усеща само лека болка, но едновременно разбира, че е жива, че здравето и силите й се възвръщат, помни най-сетне, че дълго, много дълго са я возили нанякъде в люлка. Но къде се намира сега? Дали в някой замък, дали е спасена, отнета от неприятеля и в безопасност? И отново оглежда стаята. Прозорчетата й са като на селска къща, малки, квадратни и навън не се вижда през тях, защото вместо стъкла има бяла ципа. Дали това не е наистина селска къща? Но това е невъзможно и против него говори невероятният разкош вътре. Вместо потон над девойката виси огромна завеса от пурпурна коприна, на която са нарисувани златни звезди и луна; стените не са високи, но целите са покрити с гоблени; на пода е постлан пъстър килим, сякаш покрит с живи цветя. Стряхата над огнището е обвита с персийска коприна, навсякъде златни ресни, коприни, кадифета, като се почне от стените и потона, та чак до възглавниците, върху които бе сложила главата си. Ярката дневна светлина проникваше през ципата на прозорците и осветяваше стаята, но и се губеше в тия пурпурни, тъмновиолетови и тъмносини кадифета, които създаваха някакъв очарователен пъстроцветен полумрак. Княгинята беше изумена и не вярваше на очите си. Дали това не е някаква магия, или войската на княз Йереми я е освободила от казашките ръце и настанила в някой от княжеските замъци?