Времето минава, пред къщата се чуват тихите гласове на молойците, които навярно вече са на седлата и чакат атамана, а атаманът се измъчва. Светлият пламък на факлата пада върху лицето му, върху богатия контуш и теорбата — а тя поне да беше погледнала! Атаманът е и огорчен, и гневен, и му е мъчно, и глупаво. Той би искал да се сбогува нежно, а се страхува, че това сбогуване няма да бъде такова, каквото желае от душа, страхува се, че ще си отиде с горчивина, с гняв, с болка.
Ех, да не беше това княгиня Елена! Княгиня Елена, която се беше намушкала с нож и заплашваше със самоубийство, а друга — мила, колкото по-жестока и по-горда, толкова по-мила!… Внезапно кон зацвили пред прозореца. Богун събра всичката си смелост.
— Княгиньо — каза той, — време е вече да тръгвам.
Елена мълчеше.
— А ти няма ли да ми кажеш на добър час?
— Заминавай, ваша милост, на добър час! — каза тя сериозно. Сърцето на казака се сви: тя каза това, което той искаше; но той го искаше другояче.
— Ех, зная аз — рече той, — че ти ми се сърдиш, че ме мразиш, но ще ти кажа, че друг би бил по-лош към тебе. Аз те докарах тук, защото не можех иначе, но нима ти сторих нещо лошо? Не се ли отнасях с тебе като с принцеса? Сама кажи. Нима съм вече такъв разбойник, та няма да ми кажеш добра дума? А пък си в моя власт.
— Аз съм в Божията власт — каза Елена със същата сериозност, както по-рано, — но благодаря и за това, че ваша милост се въздържаш при мене.
— Е, аз вече тръгвам, макар изпратен с такива думи. Може би ще съжалиш, може би ще затъжиш!
Елена мълчеше.
— Мъчно ми е, че те оставям тук сама — продължи Богун, — мъчно ми е, че заминавам, но трябва. По-леко би ми било, ако се беше усмихнала, ако се беше сбогувала с открито сърце. Какво да направя, за да не ми се сърдиш?
— Върни ми свободата и Бог ще ти прости всичко, аз също ще ти простя и ще те благословя.
— Е, може и това да стане — каза казакът, — може би някога ще съжалиш, че си била толкова остра към мене.
Богун искаше да си купи изпращането, та ако ще дори с полуобещание, което не мислеше да изпълнява — и постигна своето, защото искрица надежда светна в очите на Елена и строгостта изчезна от лицето й. Тя сплете ръце на гърдите и впери в него светлия си поглед.
— Стига само ти…
— Е, не зная… — каза тихо казакът, защото гърлото му се сви едновременно от срам и жалост. — Сега аз не мога, не мога… — ордата се намира в Дивите поля, чамбули кръстосват навсякъде, от Рашков добруджански татари идват — не мога, защото ме е страх, но като се върна. Аз при тебе съм дете. Ти ще направиш с мене каквото искаш. Не зная!… Не зная!…
— Дано Бог те осени, дано Света Богородица те осени… Заминавай, на добър час.
И тя протегна ръка към него. Богун скочи и впи устни в нея — внезапно повдигна глава, срещна сериозния й поглед и пусна ръката. И веднага се отдръпна към вратата и започна да прави поклони до пояс, по казашки, продължаваше да се кланя и от вратата, докато най-сетне изчезна зад завесата.
Скоро през прозореца се чу оживен разговор, дрънкане на оръжие, а по-късно думите на песен, пееха я петнайсетина гласа:
Гласовете и тропотът се отдалечаваха и утихваха все повече.
Тридесет и седма глава
— Господ Бог вече извърши веднъж явно чудо с нея — казваше пан Заглоба на Володийовски и Подбипента, като седяха в квартирата на Скшетуски. — Явно чудо, казвам, защото ми позволи да я изтръгна от тия кучешки ръце и да я запазя през целия път. Нека вярваме, че той пак ще се смили над нея и над нас. Стига само да е жива. А така нещо ми шепне, че той отново я е отвлякъл. Ами припомнете си, ваша милост панове: та нали, както ни казваха разпитваните, след Пулян той станал помощник на Кривонос — дано го дяволите вземат! Следователно трябва да е бил при превземането на Бар.