— Уха! — завиха радостно казаците. Заглоба се огледа на всички страни.
— Ах, вие, синковци, мухльовци, хайти, нехранимайковци! — извика той внезапно. — Значи, вие сами пиете като свине, а на ония, които са на стража около къщата, нищо! Хей там, веднага да ги смените.
Заповедта беше изпълнена без колебание и в миг двайсетина пияни казаци се хвърлиха да заместят стражата, която досега не участваше в пируването. Тя дотърча веднага с лесноразбираема готовност.
— Хайде, хайде! — извика Заглоба и им посочи бъчвите с пиенето.
— Благодарим, пане! — отвърнаха те и потопиха канчетата си.
— След един час сменете и ония.
— Слушам! — отговори есаулът.
На казаците се видя напълно естествено, че на мястото на Богун командването поема пан Заглоба. Така вече беше ставало много пъти и те бяха доволни от това, защото шляхтичът винаги им позволяваше всичко. Стражата пиеше заедно с другите, а пан Заглоба заговори със селяните от Розлоги.
— Човече! — попита той един стар селянин. — Далеко ли е оттук до Лубни?
— Ой, далеко, пане! — отвърна селянинът.
— До сутринта може ли да се стигне?
— Ой, няма да се стигне, пане!
— А до пладне?
— До пладне може.
— А откъде се отива?
— Право по пътя.
— Има ли път?
— Княз Ярема заповяда да има — и има.
Пан Заглоба нарочно говореше много високо, та сред виковете и гълчавата голяма част от казаците да могат да го чуят.
— Дайте и на тях водка — каза той на казаците и посочи селяните, — но по-напред дайте на мене медовина, че е студено.
Един казак гребна от бъчвата с медовина с един грамаден черпак и го поднесе на пан Заглоба.
Шляхтичът взе внимателно черпака с две ръце, за да не се разлее течността, долепи го до мустаците си и като отметна глава назад, започна да пие бавно, но без прекъсване.
Пи, пи — докато казаците започнаха да се чудят:
— Видя ли? — шепнеха си един на друг. — Гръм да го порази!
В това време главата на пан Заглоба се наклоняваше бавно назад, най-сетне се наклони съвсем, докато накрая махна черпака от почервенялото си лице, издаде устни напред, повдигна вежди и заговори сякаш сам на себе си:
— О, бива си я — отлежала. Веднага се вижда, че си я бива. Жалко за такава медовина да се похабява във вашите селяшки гърла. На вас ви стига и пърцуца. Силна медовина, силна, усещам как ми олеква на душата.
И наистина, на пан Заглоба някак му поолекна, главата му се проясни, въображението му заработи и се виждаше, че кръвта му, полята с медовина, образува оная великолепна смес, за която сам разказваше и от която цялото тяло се изпълва с мъжество и смелост.
Той махна на казаците с ръка — да продължават пиенето, обърна се, прекоси с бавна крачка целия двор, разгледа внимателно всички ъгли, премина през моста над крепостния ров и зави покрай оградата от колове, за да види дали стражата пази добре къщата.
Първият от стражата спеше, вторият, третият и четвъртият — също. Те бяха изморени от пътя, а и дойдоха да пазят вече пияни, та бяха заспали веднага.
— Бих могъл да открадна някого от тях, за да си имам слуга — измърмори пан Заглоба.
След тия думи се върна право в къщата, отново влезе в зловещия трем, надникна при Богун и като видя, че той не дава признаци на живот, тръгна към вратата на Елена, отвори я тихо и влезе в стаята, от която долиташе шумол, подобен на молитва. Всъщност това беше стаята на княз Васил, но Елена беше при княза, защото близо до него се чувстваше по-сигурна. Слепият Васил бе коленичил пред иконата на Пресветата и Пречиста Дева, пред която гореше кандило, Елена беше наблизо; двамата се молеха на висок глас. Като видя Заглоба, Елена обърна към него ужасените си очи. Заглоба сложи пръст на устата си.
— Ваша милост панно — каза той, — аз съм приятел на пан Скшетуски.
— Спаси ме! — отговори Елена.
— Затова и дойдох тук. Довери ми се.
— Какво трябва да правя?
— Трябва да бягаме, докато тоя дявол лежи в безсъзнание.
— Какво трябва да правя?
— Облечи се в мъжки дрехи и като почукам на вратата, излез.
Елена се поколеба. Недоверие блесна в очите й.
— Мога ли да вярвам на ваша милост?
— Като нямаш друг избор…