— Аз съм здрава и ще издържа всичко. Можем да тръгваме дори сега.
— Умът на ваша милост съвсем не е женски. Конете се отъркаляха и аз веднага ще ги оседлая, за да са готови за всеки случай. Няма да се чувствам в безопасност, докато не видя кагамлишките тръстики и храсталаци. Ако не бяхме се отбили от пътя, щяхме да бъдем при реката, отсам Чигирин, но оттук тя е на около една миля от пътя. Така поне смятам. Веднага ще се прехвърлим на другия бряг. Ще ти кажа, ваша милост, че страшно ми се спи. Цялата оная нощ гуляхме в Чигирин, вчера през деня дяволът ме носеше с казака за Розлоги, а тая нощ пък от Розлоги ме отнася. Така ми се спи, че загубих желание и за разговор, ако и да нямам обичай да мълча, защото философите казват, че котката трябва да лови, а мъжът да мълви, все пак виждам, че езикът ми нещо натежа. Затова извинявам се, ваша милост, че ще си подремна.
— Няма защо да се извиняваш — отговори Елена.
Право казано, пан Заглоба неоснователно обвиняваше езика си в леност, понеже от зори непрекъснато мелеше с него, но наистина му се спеше. Когато възседнаха конете, той веднага почна да дреме на седлото и да се кланя като дервиш, докато най-сетне заспа здравата. Приспа го умората и шумът на тревата, разгръщана от гърдите на конете. А Елена се отдаде на мислите си, които пърхаха в главата й като орляк птици. Досега събитията следваха така бързо едно след друго, че момичето не можеше да си даде сметка за всичко, което я бе сполетяло. Нападението, страшните сцени на убийствата, страхът, неочакваното спасение и бягството — всичко това беше минало като буря в продължение само на една нощ. А при това се бяха случили толкова неразбираеми неща! Кой беше тоя, който я спасяваше? Наистина той й каза името си, но това име с нищо не обясняваше подбудите на неговата постъпка. Откъде се беше взел в Розлоги? Казваше, че бил дошъл с Богун, значи бил е от неговата компания, бил му е познат и приятел. Но в такъв случай защо я спасяваше, като се излагаше на най-голяма опасност и на страшното отмъщение на казака. За да разбере това, трябваше да познава добре пан Заглоба и неговата неспокойна душа, както и доброто му сърце. А Елена го познаваше от шест часа. И ето тоя непознат човек с дръзко лице на размирник и пияница е неин спасител. Ако го беше срещнала преди три дни, щеше да събуди у нея отвращение и недоверие, а сега гледа на него като на свой ангел хранител и бяга с него — накъде? Към Золотоноша или някъде другаде, сама още не знае добре. Каква промяна на съдбата! Вчера още тя си лягаше да спи под мирния роден покрив, а днес е в степта, на кон, с мъжки дрехи, без дом и без подслон. Подир нея лети страхотен хайдутин, който иска да похити нейната чест, нейната любов; пред нея са пожарът на селския бунт, вътрешната война и всичките й примки, тревоги и ужаси. А цялото й упование е в тоя човек? Не! И в още един, по-могъщ от насилниците, от войните, от убийствата и пожарите… Тук момичето вдигна очи към небето:
— Спаси ме, велики, милостиви Боже, спаси сирачето, спаси нещастната, спаси загубената! Нека бъде твоята воля, но нека тя стане твое милосърдие!
А всъщност милосърдието беше вече станало, защото тя бе изтръгната от най-ужасните ръце, спасена по неизповедимо Божие чудо. Опасността още не беше минала, но може би и спасението не беше далеко. Кой знае къде е тоя, когото бе избрала със сърцето си. Трябва вече да се е върнал от Сечта, може би е някъде в същата тая степ. Той ще я търси и ще я намери и тогава радост ще смени сълзите, веселие — тъгата, заплахите и тревогите ще отминат веднъж завинаги — ще дойде спокойствие и утеха. Храброто просто сърце на девойката се изпълни с вяра и степта шумеше сладко наоколо, а повеят, който люлееше тревата, в същото време навяваше сладки мисли в главата й. Та тя не е съвсем сирота на тоя свят, когато при нея е един странен, непознат покровител — а друг, познат и любим, ще се погрижи за нея, няма да я изостави, ще я приласкае веднъж завинаги. А той е човек железен, по-силен и по-могъщ от тия, които я дебнат в тоя момент. Степта шумеше сладко, от цветята лъхаха силни и упоителни аромати, червените глави на бодлите, пурпурните кичури на ливадарчето, белите перли на ветрогона и перата на пелина се навеждаха към нея, сякаш в това преоблечено казаче с дълги плитки, млечно лице и червени устни разпознаваха своя сестра девойка. И те се навеждаха към нея, сякаш искаха да кажат: „Не плачи, хубавице, ние също сме под Божието покровителство!“ И някакво успокоение като че лъхаше от степта към нея. В ума й избледняваха картините на убийството и преследването, вместо това я овладяваше някакво безсилие, сънят почна да залепва и нейните клепачи, конете вървяха бавно — от движението я люлееше. Тя заспа.