Двадесета глава
Събуди я лай на кучета. Като отвори очи, видя в далечината пред себе си голям листнат дъб, селски двор и геранило на кладенец. Веднага събуди спътника си.
— Ваша милост пане, събуди се, ваша милост. Заглоба отвори очи.
— Какво е това? Къде сме?
— Не зная.
— Я чакай, ваша милост. Това е казашко зимовище.
— И на мене така ми се струва.
— Навярно тук живеят пастири. Не много приятна компания. Защо лаят така тия кучета, вълци ги яли! Коне и хора се виждат край къщата. Няма как, трябва да се отбием, за да не ни преследват, ако ги отминем. И ваша милост трябва да си подрямала.
— Вярно.
— Един, два, три, четири оседлани коня — четирима души край къщата. Е, не са голяма сила. Така е, пастири са. Разправят се нещо оживено. Хей, хора, я елате насам!
Четиримата казаци се приближиха веднага. Това наистина бяха коняри, които лете пасяха конете в степта. Пан Заглоба веднага забеляза, че само единият от тях има сабя и кремъклийка, а другите трима са въоръжени с конски челюсти, привързани на тояги, но той знаеше също, че тоя вид коняри са диви хора и често пъти опасни за пътниците.
Приближиха се и четиримата, като гледаха изпод вежди на пришълците. По бронзовите им лица не личеше и най-малка следа от благоразположение.
— Какво искате? — попитаха те, без да свалят шапки.
— Добър ви ден — каза пан Заглоба.
— Добър ден. Какво искате?
— Далеко ли е Сировата?
— Не знаем никаква Сировата?
— А това зимовище как се нарича?
— Гусла.
— Дайте вода на конете.
— Няма вода, пресъхна. А вие откъде идвате?
— От Крива руда.
— А закъде?
— За Чигирин.
Конярите се спогледаха. Един от тях, чер като бръмбар и с тесни монголски очи, се вгледа в пан Заглоба и накрая попита:
— А защо сте се отбили от пътя?
— Защото е горещо.
Тесноокият сложи ръка върху поводите на пан Заглоба.
— Я слез, пане, от коня. В Чигирин няма защо да отиваш.
— Защо? — попита пан Заглоба спокойно.
— Виждаш ли тоя молоец? — каза казакът и посочи един от конярите.
— Виждам.
— Той е дошъл от Чигирин. Там колят ляхите.
— А знаеш ли ти, селяко, кой идва след нас към Чигирин?
— Кой?
— Княз Ярема!
Дръзките лица на конярите се смириха в миг. Всички сякаш по команда свалиха шапки.
— А знаете ли вие, простаци — продължи да говори пан Заглоба, — какво правят ляхите с тия, дето колят? Бесят ги! А знаете ли колко войска води княз Ярема и знаете ли, че той е само на половин миля оттук? Е, какво, кучешки души? Затрепериха ли ви гащите? Как ни посрещате тук? Кладенецът ви бил пресъхнал, а? Вода за конете нямате, а? Ах, вие, разбойници! Ах, вие, кучи синове! Ще ви дам аз да разберете!
— Не се сърдете, пане! Кладенецът е пресъхнал. Ние сами караме конете до Кагамлик да ги поим и вода си носим оттам.
— Ах, зверове!
— Простете, пане. Кладенецът е пресъхнал. Ако заповядате, ще изтичам за вода.
— Ще мина и без вас, сам ще отида със слугата си. Къде е тук Кагамлик? — попита той заплашително.
— Ей там, на около два хвърлея оттук! — каза тесноокият и посочи ивицата растителност.