Като говореше така, пан Заглоба скри сабите под дървото, покри ги с бурени и трева, после провеси през рамо торбата и лирата, взе в ръка просяшка тояга с вбити в нея кремъци, замахна веднъж-дваж и рече:
— Е, не е лошо и това, можеш на някое куче или на вълк да светнеш звезди в очите и да му преброиш зъбите. Най-лошото е, че трябва да вървим пеша, но няма друг изход! Да тръгваме!
Тръгнаха. Чернокосият слуга напред, просякът след него. Просякът мърмореше и проклинаше, защото му беше горещо да върви пеш, при все че в степта духаше вятър. Тоя вятър брулеше лицето на прекрасния слуга и то почервеняваше. Скоро намериха дола, а в дъното му се виждаше извор, от който изтичаше чиста вода към Кагамлик. Край тоя дол на една могила близо до реката растяха три грамадни дъба; нашите пътници веднага завиха към тях. И веднага попаднаха на следи от път, който се жълтееше в степта с цветята, израсли върху говеждия тор. Пътят беше пуст, по него нямаше нито колар, нито кола, нито бавно поели сиви волове. Само тук-таме се виждаха кости на добитък, разхвърляни от вълците и избелели от слънцето. Нашите пътници вървяха неспирно и почиваха само в сенчестите дъбрави. Чернокосият слуга лягаше да спи на зелената морава, а просякът бдеше. Преминаваха също и през потоци, а когато нямаше брод, търсеха го, като вървяха дълго покрай брега. А понякога просякът пренасяше слугата на ръце с удивителна сила за човек, който ходи вече да проси хляб. Ех, че плещест просяк беше той! Така се влякоха чак до вечерта, докато най-сетне слугата седна в дъбравата край пътя и рече:
— Не мога вече да си поема дъх и нямам сили. Не мога да вървя по-нататък. Тук ще легна и ще умра.
Просякът се загрижи сериозно.
— Ах, тая проклета пустош! — каза той. — Нито хутор, нито селище по пътя, нито жив човек. Но не можем да останем тук да нощуваме. Вечер настава вече, след един час ще бъде тъмно — а я чуй, ваша милост!
Тук просякът млъкна и за миг зацари дълбока тишина. Но внезапно я прекъсна далечен, скръбен глас, който сякаш идеше от вътрешността на земята, а в действителност излизаше от близкия крайпътен дол.
— Това са вълци — каза пан Заглоба. — Миналата нощ имахме коне, те ни изядоха конете, а сега ще се заловят за самите нас. Наистина аз имам пистолет под дрехата си, но не зная дали барутът ще ми стигне за два пъти, пък не бих искал да послужа за торта на вълча сватба. Чуваш ли, ваша милост — пак!
Воят наистина се чу отново и като че ли по-близо.
— Ставай, дете! — каза просякът. — А като не можеш да вървиш, ще те понося. Какво да се прави! Виждам, че извънредно много обикнах ваша милост, но то навярно е затова, че понеже съм неженен, не можах да оставя собствени законни потомци, а ако имам незаконни, те са мюсюлмани, защото дълго време съм живял в Турция. И с мене свършва родът Заглоба, герб „В челото“. На старини ти ще се погрижиш за мене, но сега ставай или се качвай на гърба ми, на чуш.
— Така ми тежат краката, че не мога да се мръдна вече.
— А пък се хвалеше, ваша милост, със силата си! Чакай, стой тихо! Тихо! Ей Богу, чувам кучешки лай. Така е, това са кучета, а не вълци. Значи Демяновка, за която ми разправяше просякът, не е далече. Слава на всевишния Бог! Мислех вече да запалим огън срещу вълците, но сигурно щяхме да заспим, нали и двамата сме уморени. Така е, това са кучета. Чуваш ли?
— Да вървим — каза Елена, на която изведнъж й дойдоха нови сили.
Щом излязоха от гората, на няколко хвърлея от тях се показаха пушещи комини на много къщи. Видяха трите кубенца на черквата с нов дървен покрив, които още светеха в здрача с последните отблясъци на вечерното сияние. Лаят на кучетата долиташе все по-ясно.
— Така е, това е Демяновка, не може да бъде нищо друго — каза пан Заглоба. — Просяците навсякъде ги приемат с готовност, а може да се случи да ни дадат място за нощуване и вечеря, добри хора пък може и да ни откарат по-нататък с кола. Чакай, ваша милост, това е село на княза, та навярно и подстароста живее в него. Ще си починем и ще научим новини. Князът може да е вече на път. Току-виж, че спасението дошло по-рано, отколкото се надяваш, ваша милост. Но помни, че си няма. Започнах вече да се обърквам, като ти казах да ме наричаш Онуфри, защото, щом си няма, никак не можеш да ме наричаш. Аз сам ще приказвам и за тебе, и за себе си. А, слава Богу, по селски говоря толкова хубаво, колкото и по латински. Да вървим, да вървим! Ето, първите къщи са вече наблизо. Боже мой, кога най-сетне ще се свърши нашето скитничество? Да може поне греяна бира да получим, и за това бих славил Бога.