Пан Заглоба млъкна и някое време вървяха тихо един до друг. После заговори отново:
— Помни, ваша милост, че си няма. Когато някой те запита нещо, веднага му посочи мене и кажи: „Хум, хум, хум! Ния, ния!“ Смятам, че ваша милост си достатъчно досетлива, а пък става въпрос за кожата ни. Освен ако случайно се натъкнем на хетмански или княжески хоронгви, тогава веднага ще обявим кои сме, особено ако се случи любезен офицер и познат на пан Скшетуски. Вярно, че ваша милост се намираш под покровителството на княза и затова няма защо да се страхуваш от войниците. О! Какви са тия огнища, които горят там долу? Аха! Коват, значи ковачница! Но виждам и много хора при нея, да отидем там.
Наистина в една падинка, която беше като преддверие към дола, се издигаше ковачница, от чието огнище се сипеха снопове и купища златни искри, а през отворената врата и през много дупки в стените изскачаше ярка светлина, от време на време закривана от тъмни фигури, които се въртяха вътре. В нощния полумрак отвън пред ковачницата се виждаха и няколко десетки фигури, застанали на групички. Чуковете вътре удряха в такт и ехото им се носеше наоколо и се смесваше с песните пред ковачницата, с гълчавата от разговорите, с лаенето на кучетата. Като видя всичко това, пан Заглоба веднага зави към дола, задрънка на лирата си и започна да пее:
Като пееше така, той се приближи до групата хора пред ковачницата. Огледа се: това бяха селяни, в по-голямата си част пияни. Почти всички държаха в ръка пръти. На някои от тия пръти се виждаха прикрепени на края коси и острия на копия. Ковачите в ковачницата правеха именно такива острия и дръжки на косите.
— Ей, дид, дид! — започнаха да викат сред групата.
— Слава на Бога! — рече пан Заглоба.
— На веки веков.
— Кажете, деца, това Демяновка ли е?
— Демяновка. Защо?
— Защото по пътя ми казаха — продължаваше просякът, — че тук живеят добри хора, които ще приемат просяка, ще го нахранят, напоят, ще го пуснат да пренощува и пари ще му дадат. Аз съм стар, отдалече път бия, а момчето не може да направи нито крачка повече. То е нещастно, нямо, води мене стария, че не виждам, слепец съм аз злочест. Бог да ви благослови, добри хора, и Свети Миколай Чудотворец да ви благослови, и Свети Онуфри да ви благослови. В едното ми око е останала малко Божия светлина, а другото е тъмно навеки, така ходя с лирата, песни пея и живея като птиците с това, което падне от ръцете на добрите хора.
— А откъде сте вие, диду?
— Ой, отдалеко, отдалеко! Но позволете да почина, защото виждам, че при ковачницата има пейка, седни и ти, горкото ми — продължаваше той да говори, като сочеше пейката на Елена. — Ние сме откъм Лядава, добри хора. Но от къщи сме излезли отдавна, много отдавна, а сега идваме от Броварки, от сбора там.
— И какво добро чухте там? — попита един стар селянин с коса в ръката.
— Чухме, много чухме, но дали е добро, не зная. Много хора се бяха насъбрали там. За Хмелницки приказваха, че натупал хетманския син и неговите рицари. Чухме също, че на руския бряг селяните се вдигат срещу пановете.
Групата веднага заобиколи Заглоба, който седеше до княгинята и от време на време подръпваше струните на лирата.
— Значи вие, дядо, чухте, че се надигат?
— Ами чух. Злочеста е тя нашата селяшка съдба!
— Ами казват ли, че тя ще има край?
— На олтара в Киев намерили писмо от Христа Бога, че ще има страшна и жестока война и много кръв ще се пролее по цяла Украйна.
Полукръгът около пейката, на която седеше пан Заглоба, се стесни още повече.
— Казвате, че имало писмо?
— Имало, кълна се в Бога! За война, за кръвопролитие… Но не мога да говоря повече, защото гърлото ми, на мене стария и бедния, вече пресъхна.
— Ето ви, дядо, водка и казвайте какво сте чули по света. И ние знаем, че просяците ходят навсякъде и всичко знаят. И у нас вече идваха и казаха, че Хмел ще докара черен час за пановете. Та и ние рекохме да си направим коси и острия за копия, за да не бъдем последни, но сега не знаем да почваме ли вече, или да чакаме писмо от Хмел.