Някакъв ужас овладя насъбралите се селяни. Неволно те започнаха да се оглеждат и кръстят и да си шепнат помежду си. Най-сетне един възкликна:
— Към Золотоноша!
— Към Золотоноша! — повториха всички, сякаш там именно беше тяхното убежище и спасение.
— В Трехтимиров!
— Смърт на ляхите и пановете!
Внезапно един млад казак излезе напред, размаха копие и викна:
— Братя, щом утре отиваме в Золотоноша, да идем днес в комисарския дом!
— В комисарския дом! — викнаха веднага няколко десетки гласове.
— Да се изгори! Да се вземе всичко!
Но просякът, който досега стоеше с глава, склонена върху гърдите, я повдигна и рече:
— Ей, деца, не тръгвайте вие срещу комисарския дом и не го палете, защото ще бъде зле. Князът може да е някъде наблизо с войската си, ще види зарята от пожара, ще дойде и тогава ще бъде зле. По-добре дайте ми да ям и ми покажете къде да преспя. Седете си мирно и не налитайте на грабеж.
— Добре говори! — обадиха се няколко гласа.
— Добре говори, а ти, Максиме, си глупак!
— Елате, дядо, у мене на хляб и сол и на малко медовина, а хапнете ли, ще отидете да спите в плевнята на сеното — каза старият селянин, като се обърна към просяка.
Заглоба стана и дръпна Елена за ръкава на дрехата. Княгинята спеше.
— Уморило се е момчето и макар чуковете да удрят, е заспало — рече пан Заглоба.
А наум си рече:
„О, сладка невинност, че можеш да спиш между пики и ножове! Вижда се, че небесни ангели те пазят, а покрай тебе и мене ще запазят.“
Събуди я и тръгнаха към селото, което се намираше малко по-нататък. Нощта беше хубава, тиха — след тях долиташе отгласът от удрящите чукове. Старият селянин вървеше напред, за да показва пътя в мрака, а пан Заглоба се преструваше, че чете молитва, и мърмореше с монотонен глас:
— О, Господи Боже, помилуй нас грешните… Виждаш ли, ваша милост!… Святая, пречистая… Какво щяхме да правим, ако не бяхме се преоблекли като селяни?… Както на земята, така и на небето… Ще получим храна, а утре вместо пеш ще отидем в Золотоноша с каруца… Амин, амин, амин… Можем да очакваме, че Богун ще попадне тук на дирите ни, защото няма да го измамим с нашите номера… Амин, амин!… Но вече ще бъде късно, защото при Прохоровка ще преминем Днепър, а там вече са хетманските сили… Дяволът за богоугодника не е страшен. Амин… След няколко дни тук страната ще бъде в огън, стига само князът да тръгне зад Днепър… Амин… Дано ги черната чума тръшне, дано палач да им свети маслото… Чуваш ли, ваша милост, как вият там при ковачницата? Амин… Тежки времена дойдоха за нас, но загубен ще съм, ако не измъкна ваша милост от тях, па макар да се наложи чак до Варшава да бягаме.
— Какво си мърморите, дядо? — попита селянинът.
— Нищо, моля се за ваше здраве. Амин, амин!…
— Ето и моята къща…
— Слава на Бога.
— Вовеки веков. Заповядайте на хляб и сол.
— Бог да те възнагради.
След няколко минути просякът се гощаваше енергично с овнешко месо, което поливаше обилно с медовина, а на другата сутрин пое заедно със слугата си с удобна каруца към Золотоноша, ескортиран от няколко десетки селяни на коне, въоръжени с пики и коси.
Пътуваха през Кавраец, Чернобой и Кропивна. По пътя видяха, че всичко вече кипи. Навсякъде селяните се въоръжаваха, ковачниците по доловете работеха от тъмно до тъмно и само страшната сила, страшното име на княз Йереми задържаше още кървавия взрив.
В това време зад Днепър бурята се развилня с пълна ярост. Вестта за поражението при Корсун се разнесе със светкавична бързина по цялата Рус и всичко живо се вдигаше на бунт.
Двадесет и първа глава
Сутринта на другия ден след бягството на Заглоба сеймените намериха Богун полузадушен в жупана, с който пан Заглоба го бе увил, но понеже нямаше тежки рани, скоро дойде в съзнание. Като си спомни всичко, което се бе случило, той побесня от ярост, ревеше като див звяр, кървавеше ръцете си от собствената си кървава глава и с нож се нахвърляше върху хората, затова сеймените не смееха да се доближат до него. Най-сетне, понеже още не можеше да се държи на седлото, заповяда да вържат една еврейска люлка между два коня, настани се в нея и като луд полетя към Лубни, защото смяташе, че бегълците са се насочили натам. Легнал така в еврейското легло, в пух и в собствената си кръв, той се носеше през степта като вампир, който бяга към гроба от утринната зора, а подире му се носеха верните сеймени, уверени, че отиват на явна смърт. Летяха така чак до Василовка, където князът имаше гарнизон от сто и петдесет души унгарска пехота. Без да се колебае, дивият разбойник налетя на тях, сякаш животът му беше опротивял, пръв се хвърли в огъня и след неколкочасова битка ги изби до крак с изключение на няколко войника, които остави, та чрез мъчения да изтръгне показания от тях. Но като узна, че никакъв шляхтич не е идвал насам заедно с девойка, взе да се чуди какво да предприеме и от болка си късаше превръзките. Невъзможно беше вече да върви по-нататък, защото навсякъде по пътищата към Лубни имаше княжески полкове, а жителите на Василовка, избягали по време на битката, трябва да ги бяха предупредили за нападението. Затова верните казаци грабнаха припадналия от ярост атаман и го поведоха назад към Розлоги. Когато се върнаха, вече не намериха и следа от къщата, защото местните селяни я бяха ограбили и изгорили заедно с княз Васил, като смятаха, че ако князете или княз Йереми поискат да си отмъстят, лесно ще стоварят вината върху казаците и Богун. В същото време бяха изгорени всички постройки, изсечена вишневата градина, избита цялата прислуга, така селяните си отмъщаваха безмилостно за твърдото управление и гнета от страна на князете Курцевичи. Току зад Розлоги в ръцете на Богун попадна Плешневски, който идваше от Чигирин с вест за поражението при Жълти води. Запитан къде и за какво отива, той почна да се обърква и да мънка. Това предизвика подозрение, сложиха го да го пекат на огън и той изпя всичко, което знаеше: и за поражението, и за пан Заглоба, когото бе срещнал предния ден. Зарадваният разбойник си отдъхна. След като обеси Плешневски, полетя напред, вече почти уверен, че Заглоба няма да му избяга. Конярите му дадоха нови указания, но отвъд брода всички следи сякаш потънаха във водата. Атаманът не можа да попадне на ограбения от пан Заглоба просяк, тъй като той вече се беше придвижил надолу по течението на Кагамлик, а и беше толкова уплашен, че като лисица се криеше из тръстиките.