Отново бяха изминали един ден и една нощ и понеже преследването към Василовка също бе отнело около два дни, Заглоба бе имал много време на разположение. Какво трябваше да се прави тогава?
В това трудно положение на помощ на Богун дойде със съвет есаулът, стар степен вълк, от младини свикнал да подушва татарите в Дивите поля.
— Бащице! — рече той. — Те са бягали към Чигирин и умно са бягали, така са спечелили време — но когато са узнали от Плешневски за Хмел и за жълтоводското поражение, са променили посоката. Ти, бащице, сам видя, че са се отклонили от пътя встрани.
— В степта ли?
— В степта аз бих ги намерил, бащице, но те са тръгнали към Днепър, за да отидат при хетманите, затова са тръгнали или към Черкаси, или към Золотоноша и Прохоровка… но дори да са отишли към Переяслав, макар че едва ли, пак ще ги намерим. Затова трябва единият от нас да тръгне за Черкаси, а другият за Золотоноша по коларския път — и то бързо, защото прехвърлят ли се през Днепър, ще стигнат при хетманите или ще ги загащят татарите на Хмелницки.
— Тогава ти тръгвай за Золотоноша, а аз ще поема за Черкаси.
— Добре, бащице.
— Но внимавай добре, той е хитра лисица.
— О, и аз съм хитър.
Като си съставиха така план за преследването, веднага завиха единият към Черкаси, а другият по-нагоре към Золотоноша. Вечерта същия ден старият есаул Антон стигна до Демяновка.
Селото беше пусто, останали бяха само жени, всички мъже бяха отишли отвъд Днепър, при Хмелницки. Щом видяха въоръжени хора, а не знаеха кои са те, жените се изпокриха по строповете и плевните, Антон дълго трябваше да търси, докато намери една старица, която вече не се страхуваше от нищо, дори от татарите.
— А къде са мъжете, майко! — питаше Антон.
— Откъде да зная! — отвърна тя и показа жълтите си зъби.
— Ние сме казаци, майко, не се бойте, ние не сме ляхи.