— Ляхи?… Дано се в земята продънят!
— Вие сте с нас, нали?
— С вас ли? — Старицата помисли малко. — А вас пък дано ви чумата тръшне!
Антон не знаеше какво да предприеме, когато вратата на една къща скръцна внезапно и една по-млада, хубава жена излезе на двора.
— Ей, молойци, аз чух, че вие не сте ляхи.
— Не сме.
— Хора на Хмел ли сте?
— Негови сме.
— Не сте ли от ляхите!
— Не.
— А защо питахте за мъжете?
— Ех, така питахме, дали са отишли.
— Отидоха, отидоха!
— Слава Богу! Но я ми кажи, невесто, не е ли бягал оттук един шляхтич, лях проклет, с дъщеря си?
— Шляхтич? Лях? Не съм виждала.
— Никой ли не е бивал тук?
— Беше един просяк. Той надума селяните да отидат при Хмел, в Золотоноша, защото казваше, че княз Ярема щял да дойде тук.
— Къде?
— Ами тук. А после щял да тръгне за Золотоноша. Така приказваше просякът.
— И той ли надума селяните да се разбунтуват?
— Той.
— А сам ли беше?
— Не. С едно нямо.
— А как изглеждаше?
— Кой?
— Просякът.
— Ой, стар-стареничък, на лира свиреше и от пановете се оплакваше. Но аз не съм го видяла.
— И той ли надумваше селяните към бунт? — попита Антон още веднъж.
— Той ами.
— Хм! Сбогом, невесто.
— Сбогом.
Антон се замисли дълбоко. Ако тоя просяк беше Заглоба преоблечен, защо, пуст да опустее, ще надумва селяните да се присъединят към Хмелницки? А и откъде би взел това облекло? Къде би оставил конете? Защото нали избягаха на коне. Но преди всичко защо ще надумва селяните към бунт и ще ги предпазва от идването на княза. Един шляхтич няма да предупреждава и най-напред сам ще се скрие под крилото на княза. А ако князът отива към Золотоноша, в което няма нищо невероятно, той непременно ще отмъсти за Василовка. Тук Антон трепна, защото изведнъж новият кол на вратата му се стори досущ като кол за набиване на човек върху него.
— Не. Тоя просяк е бил само просяк и нищо повече. Няма защо да го гоня към Золотоноша, освен ако реша да бягам нататък.
Но като избяга, какво ще прави по-нататък? Ако чака, може да дойде князът; ако тръгне за Прохоровка и се прехвърли отвъд Днепър, това значи да налети на хетманите. Старият степен вълк се видя натясно в широката степ. Почувства също, че ако той е вълк, в лицето на пан Заглоба е попаднал на лисица.
Изведнъж се плесна по челото.
А защо тоя „просяк“ е повел селяните към Золотоноша, след която беше Прохоровка, а след нея, зад Днепър — хетманите и целият кралски стан?
Антон реши така или иначе да замине за Прохоровка.
Ако след пристигането на брега чуе, че на отвъдната страна са хетманските войски, тогава няма да се прехвърля през реката, а ще тръгне надолу по течението и срещу Черкаси ще се срещне с Богун. Освен това по пътя ще научи нещо за Хмелницки. От разказа на Плешневски Антон вече знаеше, че Хмелницки е заел Чигирин, че е изпратил вече Кривонос срещу хетманите и че сам той заедно с Тухай бей незабавно щял да тръгне подир него. Затова, като опитен войник и добре запознат с местността, Антон беше уверен, че битката трябва вече да се е състояла. В такъв случай беше необходимо да знае как да се държи. Ако Хмелницки е бит, хетманските войски са се разлели по петите на казаците из цялата област на Днепър и в такъв случай няма защо повече да търсят Заглоба. Но ако Хмелницки е победил?… Наистина Антон не вярваше много в това. По-лесно е да бие хетманския син, отколкото хетмана; по-лесно е да победи един разезд, отколкото цяла войска.
„Ех — мислеше старият казак, — нашият атаман би направил по-добре, ако беше помислил за собствената си кожа, а не за момичето. При Чигирин би могъл да се прехвърли през Днепър, а оттам, докато е време, да офейка в Сечта. Тук, между княз Ярема и хетманите, сега трудно ще се задържи.“
Като размишляваше така, Антон се движеше бързо заедно със своите казаци към Сула, която трябваше да премине веднага зад Демяновка, за да стигне до Прохоровка. Стигнаха Могилна, която се намираше на самата река. Тук съдбата помогна на Антон, защото, макар Могилна да беше пуста като Демяновка, все пак намери саловете готови заедно с превозвачи, които прехвърляха побягналите към Днепър селяни. Самото Задднеприе не смееше да въстане, понеже се намираше под властта на княза, но пък селяните от всички села, поселища и привилегировани слободи бягаха, за да се присъединят към Хмелницки и да застанат под неговите знамена. Вестта за победата на запорожците при Жълти води прелетя като птица през цялото Задднеприе. Простолюдието не можеше да стои повече спокойно, при все че там именно не изпитваше почти никакъв гнет, защото — както се каза — князът, безмилостен към бунтовете, беше истински баща за спокойните заселници, а комисарите му се страхуваха да притесняват повереното им население. Но това население от разбойници, неотдавна превърнати в земеделци, не можеше да търпи закони, строго управление и ред, затова бягаше там, където блясваше надежда за дива свобода. От много села при Хмелницки бяха избягали дори жените. От Чабановка и Високи беше излязло цялото население, като изгори къщите зад себе си, за да няма къде да се върне. В ония села, където още бяха останали малко хора, се въоръжаваха презглава.