Антон веднага започна да разпитва превозвачите дали нямат вести от Задднеприето. Вести имаше, но противоречиви, объркани, неясни. Говореше се, че Хмел се бие с хетманите, но едни твърдяха, че е загубил, други — че е победил. Един селянин, който бягал към Демяновка, казал, че хетманите са взети в плен. Превозвачите подозирали, че е преоблечен шляхтич, но не посмели да го задържат, защото чули също така, че войската на княза е близко. Страхът преувеличаваше навсякъде числеността на княжеските войски и правеше от тях вездесъща армия, тъй като в тоя момент по цялото Задднеприе надали имаше дори едно село, в което да не се говореше, че князът е съвсем наблизо. Антон забеляза, че навсякъде вземат неговия отряд за разезд на княз Ярема.
Но той веднага успокои превозвачите и започна да ги разпитва демяновските селяни.
— Разбира се. Бяха. Ние ги превозихме на другата страна — каза един от превозвачите.
— А просяк имаше ли с тях?
— Имаше.
— И едно нямо с просяка? Малко момче, слуга?
— То се знае.
— Как изглеждаше просякът?
— Не е много стар, дебел, с очи като на риба, на едното с перде.
— Това е той! — измърмори Антон и продължи да пита: — А слугата?
— Ой, стари атамане, като същински херувим. Такъв досега не сме виждали.
В това време доплаваха до брега. Антон вече знаеше какво да прави.
— Ей, ще доведем невеста на атамана — измърмори той сам на себе си. После се обърна към казаците: — На конете.
Полетяха като орляк подплашени дропли, при все че пътят беше тежък, защото земята беше прорязана от долове. Но навлязоха в голям дол, на чието дъно покрай един извор имаше път, направен сякаш от природата. Долът стигаше чак до Кавраец и те летяха няколко десетки хвърлея, без да си починат, а Антон напред, на най-добрия кон. Вече се виждаше широкото устие на дола, когато Антон изведнъж стегна юздата на коня така, та задните му копита чак изскърцаха по камъните.
— Какво е това?
Устието внезапно се затъмни от хора и коне. Някаква конна част навлизаше в дола и се нареждаше по шестима. Бяха около триста коня. Антон погледна и при все че беше стар воин, свикнал на всякакви опасности, сърцето му скочи в гърдите, а по лицето му изби смъртна бледост.
Той позна драгуните на княз Йереми.
Късно беше да бяга, едва двеста крачки отделяха отряда на Антон от драгуните, а изморените коне на казаците при преследване не биха избягали далеко. Драгуните също ги забелязаха и веднага се понесоха в тръс. След малко казаците бяха заобиколени от всички страни.
— Чии хора сте вие? — попита поручикът заплашително.
— На Богун! — отговори Антон, който виждаше, че трябва да казва истината, защото самата им униформа щеше да ги издаде. Но като позна поручика, когото беше виждал в Переяслав, веднага възкликна с преборена радост:
— Пан поручик Кушел! Слава Богу!
— А, това си ти, Антоне! — рече поручикът, като се вгледа в есаула. — Какво правите тук? Къде е вашият атаман?
— Великият хетман изпрати нашия атаман при княза воевода да го моли за помощ и атаманът замина за Лубни, а на нас заповяда да обикаляме селата и да ловим бегълците.
Антон лъжеше като циганин, но смяташе, че щом драгунската част иде откъм Днепър, не може още да знае нито за нападението срещу Розлоги, нито за битката при Василовка, нито за другите провинения на Богун.
Все пак поручикът каза:
— Човек би помислил, че искате да се прокраднете към бунта.
— Ей, пане поручик — каза Антон, — ако искахме да отидем при Хмел, нямаше да бъдем от тая страна на Днепър.
— Вярно — каза Кушел, — съвсем вярно и аз не мога да го отрека. Но атаманът няма да намери княза воевода в Лубни.