— Ами! А къде е князът?
— Беше в Прилука. Може би едва вчера е тръгнал за Лубни.
— Жалко. Атаманът има писмо от хетмана до княза. Извинете, ваша милост, но ваша милост от Золотоноша ли идва с войската си?
— Не. Ние бяхме в Каленки, а сега получихме заповед, както и цялата войска, да се приберем в Лубни, откъдето князът ще тръгне с цялата сила. А вие къде отивате?
— В Прохоровка, защото там селяните се прехвърлят през реката.
— Много ли са избягали вече?
— Ой, много, много!
— Е, тогава вървете с Бога напред.
— Благодарим покорно, ваша милост. С бога напред. Драгуните отвориха път и отрядът на Антон мина между тях към изхода на дола.
Когато излязоха от устието на дола, Антон спря и се ослуша внимателно, а когато драгуните вече изчезнаха от очите му и последното ехо от тях отзвуча, той се обърна към казаците си и рече:
— Да знаете, глупаци, че ако не бях аз, след три дни щяхте да пукнете набучени в Лубни. А сега на конете, дори ако трябва да им извадим душата.
И тръгнаха веднага.
„Имахме щастие — мислеше Антон, — двойно щастие имахме: веднъж, че отървахме кожата, втори път, че тия драгуни не идваха от Золотоноша и Заглоба се е разминал с тях. Защото, ако беше ги срещнал, щеше да бъде в безопасност от каквото и да било преследване.“
Наистина за пан Заглоба беше много неблагоприятно, че съдбата не му помогна да попадне на пан Кушел и на неговата част, с което щеше да бъде веднага спасен и освободен от всякакви страхове.
Вместо това в Прохоровка като гръм го удари вестта за поражението при Корсун. Още по пътя към Золотоноша по селата и хуторите се носеха слухове за голяма битка, дори за победа на Хмел, но пан Заглоба не им даваше вяра, тъй като от опит знаеше, че между простолюдието всяка вест расте и расте до небивали размери и че именно за казашките успехи това простолюдие с готовност разправя чудеса. Но в Прохоровка мъчно можеше вече да се съмнява. Страхотната и зловеща истина го удряше като с чук в главата. Хмел тържествуваше, кралските войски бяха унищожени, хетманите в плен, цяла Украйна в огън.
В първия момент пан Заглоба изгуби ума и дума. Той беше в страшно положение. Не му провървя и по пътя, понеже в Золотоноша не намери никакъв гарнизон. Градът кипеше срещу ляхите, а малката стара крепост беше изпусната. Той не се съмняваше нито за миг, че Богун го търси и че рано или късно ще попадне на следите му. Наистина, той линкаше като подгонен заек, но познаваше много добре ловното куче, което го преследва, и знаеше, че това куче няма да изпусне дирята. И така, зад себе си пан Заглоба имаше Богун, а пред себе си морето на селския бунт, кланетата, пожарите, татарските грабителски отряди, развилнелите се тълпи.
При такова положение бягството беше почти неизпълнима задача, особено бягство с момиче, което, макар да беше преоблечено като слуга на просяк, навсякъде привличаше вниманието с необикновената си хубост.
Наистина имаше от какво да загуби ума и дума.
Но пан Заглоба никога не губеше хладнокръвието си за дълго. Сред най-голямата бъркотия в главата си той виждаше отлично едно нещо, или по-скоро чувстваше най-ясно именно него: че от Богун се бои сто пъти повече, отколкото от огъня, водата, бунта, кланетата и от самия Хмелницки. Само при мисълта, че би могъл да попадне в ръцете на страшния хайдутин, кожата на пан Заглоба настръхваше. „Той ще ме дере с кремък! — повтаряше си Заглоба постоянно. — А пред мене тук е морето на бунта!“
Оставаше един начин за спасение: да зареже Елена и да я остави на Божията воля, но това пан Заглоба не искаше да направи.
— Не може да бъде — казваше й той. — Ти, ваша милост, трябва да си ми направила магия, от която ще стане така, та заради ваша милост да ми ощавят кожата за ремък.
Но той не искаше да я изостави и дори не допускаше тая мисъл в главата си. Тогава какво трябваше да прави?
„Ха! — мислеше Заглоба. — Сега не е време да търся княза! Пред мене е море, тогава ще се гмурна в това море, поне ще се скрия, а ако е рекъл Бог, и до другия бряг ще преплувам.“
И реши да се прехвърли на десния бряг на Днепър.
Но в Прохоровка това не беше лесна работа. Още за Кшечовски и изпратените с него войски пан Миколай Потоцки беше взел всички платноходки, чайки, салове, враници, члунове, ладии, лодки, дори и най-малките, като се почне от Переяслав чак до Чигирин. В Прохоров имаше само един продупчен сал. Да преминат с него чакаха хиляди хора избягали от близкото Задднеприе. Всички къщи, обори, плевни, кочини в цялото село бяха заети и се ширеше нечувана скъпотия. Пан Заглоба наистина трябваше с лира и песен да изкарва къшея хляб. През цялото денонощие не можаха да се прехвърлят през реката, защото салът се развали на два пъти и трябваше да го поправят. Нощта прекараха с Елена седнали край реката, заедно с тълпи пияни селяни около огнищата. А нощта беше ветровита и студена. Княгинята беше изтощена от умора и болки, защото селските обуща бяха изпонаранили краката й. Тя се страхуваше да не заболее тежко. Лицето й почерня и побледня, чудните й очи угаснаха, непрекъснато я обземаше страх, че може да бъде позната под тия дрехи или че неочаквано ще дойде потерята на Богун. През същата тая нощ очите й видяха страшна гледка. Селяните докараха от устието на Рос няколко шляхтичи, които бяха поискали да се скрият в държавата на Вишньовецки от татарското нашествие, и ги избиха жестоко на брега. Извъртяха със свредели очите им, а главите им смазваха между камъни. Освен това в Прохоровка имаше две еврейски семейства. Тях развилнялата се тълпа хвърли в Днепър, а понеже не потънаха веднага на дъното, потопиха мъжете, еврейките и еврейчета с помощта на дълги пръти. Всичко това се съпровождаше от крясъци пиянство. Пийналите казаци се любеха с пийналите невести. Страхотни избухвания на смях звучаха зловещо по тъмните брегове на Днепър. Вятърът разхвърляше огнищата, червени главни и искри, грабнати от вихъра, хвърчаха, за да издъхнат във вълните. Понякога наставаше паника. От време на време някакъв пресипнал пиянски глас викаше в мрака: „Хора, спасявайте се, Ярема иде!“ И тълпата се хвърляше слепешката към брега, тъпчеха се един друг, изблъскваха се във водата. Веднъж за малко не стъпкаха Заглоба и Елена. Това беше адска нощ изглеждаше, че няма да има край. Заглоба изпроси малко водка, пи сам и принуди княгинята да пийне, за да не припадне или да вдигне температура. Най-сетне вълните на Днепър започваха да побеляват и да лъсват. Развиделяваше се. Наставаше мрачен, облачен, бледен ден. Заглоба искаше час по-скоро да се прехвърли на другата страна. За щастие, салът беше поправен, но блъсканицата около него беше страхотна.