От срещнатите тук-таме бегълци пратениците узнаха за поражението, но в посочените места не намериха нито един кораб, понеже — както вече се каза — половината от тях великият хетман отдавна бе взел за Кшечовски и Барабаш, а разбунтуваното простолюдие на десния бряг беше разрушило останалите от страх пред княза. Все пак пан Володийовски заповяда да му се скове набързо сал и се прехвърли с десетина души на десния бряг. Там той хвана петнайсетина казаци, които доведе при княза. От тях князът узна за страхотните размери на бунта и ужасните плодове, които беше родило поражението при Корсун. Цяла Украйна беше въстанала до последния човек. Бунтът се разливаше също като наводнение, което се движи по равнина и за миг заема все по-големи и по-големи пространства. Шляхтата се бранеше в замъците и замъчетата. Но много от тях бяха вече превзети. Силите на Хмелницки растяха с всяка минута. Уловените казаци съобщаваха, че войските му наброявали двеста хиляди души, а след няколко дни тия сили лесно можеха да се удвоят. Затова след битката Хмелницки продължаваше да стои в Корсун и възползвайки се от краткото спокойствие, въвеждаше ред в безбройните си войски. Той раздели тълпите на полкове, назначи полковници от атаманите и по-опитните запорожки есаули и изпращаше отделни отряди или цели дивизии да превземат полски замъци. Като прецени всичко това, княз Йереми видя, че и поради липсата на плавателни съдове, чиято направа за шестхилядната му войска би отнела няколко седмици, и поради безкрайно разрасналата се сила на неприятеля не може да се прехвърли отвъд Днепър в тия места, където се намираше сега. На военния съвет пан Поляновски, полковник Барановски, началникът на граничните войски срещу татарите пан Александър Замойски, пан Володийовски и Вурцел бяха на мнение да се тръгне на север към Чернигов, който се намираше зад глухи гори, оттам да се тръгне за Любеч и едва там да се прехвърлят при Брагинов. Това беше дълъг и опасен път, защото отвъд черниговските гори към Брагинов се простираха огромни блата, през които и пеш беше мъчно да се мине, камо ли тежка конница, коли и артилерия. Все пак на княза се хареса тоя съвет, но искаше преди тоя дълъг и, както предполагаше, безвъзвратен път да се покаже още веднъж тук-таме из своето Задднеприе, за да не допусне незабавно избухване на бунт, да прибере под крилото си шляхтата, да изпълни с ужас простолюдието и да остави спомен за своята суровост, та в отсъствие на господаря тоя спомен да бъде страж на страната и покровител на всички ония, които не можеха да тръгнат заедно с войската. Освен това княгиня Гризелда, панни Збаражки, придворните дами, целият двор и някои пехотни полкове още се намираха в Лубни, та затова князът реши да отиде там за последно сбогуване.
Войските тръгнаха още същия ден, а начело беше пан Володийовски със своите драгуни, които, макар да бяха всички без изключение русини, обхванати в рамките на дисциплината и превърнати в редовна войска, превъзхождаха почти всички други хоронгви по своята вярност. Страната беше още спокойна. Само тук-таме се бяха образували разбойнически групи, които грабеха както шляхтишките имения, така и селяните. Из пътя голяма част от тях бяха смазани и набити на кол. Но селяните никъде не бяха въстанали. Умовете кипяха, в очите и душите на селяните гореше огън, те се въоръжаваха скрито, бягаха отвъд Днепър. Все пак страхът още надделяваше над жаждата за кръв и убийство. Като лошо предзнаменование за бъдещето можеше да се смята само това, че дори в ония селца, от които селяните досега не бяха отишли при Хмел, бягаха при приближаването на княжеските войски, сякаш се страхуваха да не би страшният княз да прочете по лицето им онова, което се криеше в техните души, и да не ги накаже предварително. Той обаче наказваше там, където намираше най-малкия признак, че се готви бунт, а понеже по природа беше невъздържан и в награждаването, и в наказването, наказваше без мярка и без милост. Човек би рекъл, че по онова време от двете страни на Днепър се движеха две страшилища: едно за шляхтата — Хмелницки, друго за разбунтуваното простолюдие — княз Йереми. Между хората се шепнеше, че когато тия двама се сблъскат, слънцето навярно ще помръкне, а водата във всички реки ще почервенее. Но сблъскването не беше близко, защото същият този Хмелницки, победителят при Жълти води, победителят при Корсун, този Хмелницки, който бе разбил на пух и прах кралските войски, бе взел хетманите в плен и сега стоеше начело на стотици хиляди бойци, просто се страхуваше от господаря на Лубни, който искаше да го търси отвъд Днепър. Войските на княза тъкмо бяха преминали Слепород, а сам той се бе спрял на почивка във Филипов, когато му съобщиха, че са дошли пратеници от Хмелницки с писмо и молят да бъдат изслушани. Князът заповяда да му се представят веднага. Тогава в дома на подстаростата, където бе отседнал князът, влязоха шестима запорожци, и влязоха доста дръзко, особено най-възрастният от тях, атаман Сухарука, главозамаян от погрома при Корсун и от току-що получения полковнически чин. Но когато погледнаха княза в лицето, веднага ги овладя толкова силен страх, че паднаха в краката му и не смееха да произнесат нито дума.