— Амин! — рече свещеник Муховецки.
— О, ваше княжеско височество, по-добре да бях я видял мъртва! — простена рицарят.
— Плачи, голяма е твоята загуба, и ние ще плачем с тебе, защото си дошъл не при поганци, не при диви скити или татари, а при братя и другари. Но кажи си така: „Днес оплаквам себе си, а утрешният ден вече не е мой“. Защото знай, че утре тръгваме в бой.
— Ще отида накрай света с ваше княжеско височество, но не мога да се утеша, толкова ми е тежко без нея, та не мога и не мога…
И бедният воин ту се хващаше за главата, ту пъхаше пръстите си между зъбите и ги хапеше, за да сподави стоновете, защото вихърът на отчаянието отново го брулеше.
— Кажи: да бъде твоята воля! — заповяда строго свещеникът.
— Амин, амин! Подчинявам се на волята му, само че… болката… не мога да преодолея — отговори рицарят с пресекващ глас.
И се виждаше как се огъва, как се бори, докато мъката му накара всички да се просълзят, а по-чувствителните като пан Володийовски и пан Подбипента проливаха истински потоци. Последният сплиташе ръце и повтаряше жално:
— Братче, братченце, овладей се!
— Слушай — каза внезапно князът, — имам сведения, че оттук Богун е потеглил към Лубни, защото във Василовка е избил хората ми. Не се отчайвай предварително, може би той не я е намерил. Иначе защо ще тръгне за Лубни?
— Вярно, може да е така! — викнаха офицерите. — Бог ще те зарадва. Пан Скшетуски отвори очи, сякаш не разбираше какво говорят, но надеждата засвети и в неговия ум; тогава той се просна в краката на княза.
— О, ваше княжеско височество! Целия си живот, кръвта си!… — викаше той.
И не можа повече да говори. Така му прилоша, че пан Лонгинус трябваше да го вдигне и да го настани на пейката, но вече личеше по лицето му, че се е хванал за тая надежда като удавник за сламка и че болката му е преминала. А другите разпалваха тая искрица надежда и казваха, че може би ще намери своята княгиня в Лубни. След това го отведоха в друга къща и донесоха медовина и вино. Поручикът искаше да пие, но стиснатото му гърло не приемаше; верните му другари обаче пиеха, а като пийнаха, започнаха да го прегръщат, целуват и да се чудят, че е толкова отслабнал, както и на белезите от болестта, които личаха по лицето му.
— Изглеждаш като от гроб изваден! — казваше дебелият пан Джик.
— В Сечта трябва да са те мъчили, сигурно не са ти давали да ядеш и пиеш?
— Разкажи какво ти се случи там?
— Друг път ще ви разкажа — отговаряше пан Скшетуски със слаб глас. — Раниха ме и боледувах.
— Ранили го! — викаше пан Джик.
— Ранили го, при все че беше посланик — каза пан Шлешински.
И двамата се спогледаха, смаяни от казашката дързост, а после започнаха да се прегръщат от голяма симпатия към пан Скшетуски.
— А видя ли Хмелницки?
— Видях го.
— Дайте ни го тук — викаше Митурски, — веднага ще го насечем на мръвки!
Нощта мина в такива разговори. На разсъмване съобщиха, че и вторият разезд, който беше изпратен по-далеч, към Черкаси, се върнал. Разездът, разбира се, не беше настигнал Богун, нито го беше хванал, но все пак донесе странни сведения. Той бе докарал много срещнати по пътя хора, които видели Богун преди два дни. Те разправяха, че хайдутинът очевидно преследва някого, защото навсякъде разпитвал дали не са видели един дебел шляхтич да бяга с някакво момче. При това много бързал и летял презглава. Тия хора твърдяха също така, че не са видели Богун да кара със себе си някаква девойка, която непременно щели да забележат, ако е била с него, тъй като с Богун нямало много казаци. Нова утеха, но и нова грижа нахлу в сърцето на пан Скшетуски, понеже тия разкази бяха просто неразбираеми за него.
Той не проумяваше за какво Богун отначало е летял към Лубни, нападнал е василовския гарнизон, а после внезапно е завил към Черкаси. Че не е отвлякъл Елена, това изглеждаше сигурно, защото пан Кушел бе срещнал отряда на Антон, в който я е нямало, а сега хората, доведени откъм Черкаси, не я бяха видели при Богун. Къде тогава можеше да бъде, къде се е подслонила? Избягала ли е? Ако е така, в коя посока? По какви причини е могла да бяга не към Лубни, а към Черкаси и Прохоровка. Но защо пък са разпитвали за шляхтич с момче? На всички тия въпроси поручикът не намираше отговор.