След това свещеникът го прекръсти, благослови го и излезе, като му нареди до сутринта да лежи проснат на кръст пред разпятието Христово.
Храмът беше пуст и тъмен, само две свещи блещукаха пред олтара и хвърляха червени и златисти блясъци върху лицето на Христос, издялано от алабастър и пълно със сладост и страдание. Цели часове минаваха, а поручикът седеше неподвижен, сякаш мъртъв — но и все по-ясно чувстваше, че горестта, отчаянието, омразата, болката, грижата, страданието се изтичат от сърцето му, изпълзяват от гърдите му, пълзят като змии и се крият някъде в мрака. Почувства, че диша по-леко, че сякаш в него нахлува ново здраве, нови сили, че в главата му става все по-ясно и го обгръща някакво блаженство — с една дума, пред олтара и пред Христос намери всичко, което би могъл да намери човекът на ония векове, човекът на непоколебимата вяра, без следа и сянка от съмнение.
На другия ден Скшетуски беше като възроден. Започна се работа, движение и суетня, защото беше денят на заминаването от Лубни. Офицерите трябваше от сутринта да извъртат преглед на хоронгвите, да проверят дали конете и хората са в ред, после да ги изведат на полето и да ги стягат за похода. Князът беше на литургия в черквата „Свети Михал“, после се върна в замъка и приемаше депутации от православното духовенство и от гражданите на Лубни и Хорол. Той беше седнал на трон в залата, рисувана от Хелм, обкръжен от най-първите рицари, и тук лубнинският кмет Груби се сбогува с него на руски от името на всички градове, които спадаха към заддпепърската държава. Най-напред той го помоли да не заминава и да не ги оставя като овци без пастир, което като чуха другите делегати, скръстиха ръце и заповтаряха: „Не заминавай! Не заминавай!“ Когато князът отговори, че това е невъзможно, паднаха в краката му и започнаха да изразяват своята скръб или се преструваха, че скърбят за добрия си господар, защото се говореше, че мнозина от тях, въпреки цялото благоволение на княза, повече симпатизирали на казаците и Хмелницки. Но по-заможните хора се страхуваха от тълпата, тъй като се предполагаше, че тя ще въстане веднага след заминаването на княза с войската му. Князът отговори, че се е мъчил да им бъде не господар, а баща, и ги заклеваше да останат верни на краля и Жечпосполита, общата майка на всички, под чието крило те не са били онеправдавани, живели са в мир, растяла е тяхната заможност и не са изпитвали никакво иго, което други не биха пропуснали да им наложат. С подобни думи той се сбогува и с православното духовенство, след което дойде часът на заминаването. Едва тогава плачовете и риданията на прислугата се разнесоха по целия замък. Момичетата от свитата на княгинята припадаха, а панна Ана Борзобогата едва бе свестена. Само княгинята седна със сухи очи и вдигна глава в каретата, защото гордата господарка се срамуваше да показва страданието си пред хората. Тълпи от народ стояха около замъка, всички камбани в Лубни биеха, поповете благославяха с кръстен знак заминаващите, върволиците от коли, карети и каруци едва можеха да преминат през портата на замъка.
Най-сетне и сам князът възседна коня си. Полковите знамена се сведоха пред него, оръдията по валовете загърмяха; плачовете, хорската гълчава и викове се смесиха със звъна на камбаните, с изстрелите, със звука на военните тръби, с гърмежа на барабаните. Тръгнаха.
Най-напред вървяха двете татарски хоронгви, командвани от Розтворовски и Вершул, после артилерията на пан Вурцел, пехотата на полковник Махницки, зад тях пътуваше княгинята със свитата си и целия двор, колите с вещите, подир тях влашката хоронгва на пан Биховец и най-сетне останалата войска, отборните полкове тежка кавалерия, бронираните и хусарските хоронгви, а целият поход завършваше с драгуните и казаците.
Зад войската се точеше безкрайна и пъстра като змия върволица от шляхтишки коли със семействата на всички, които не искаха да останат в Задднеприето след заминаването на княза.
Полковите музики свиреха, но сърцата бяха свити. Като гледаше градските стени, всеки си мислеше: „Мили доме, дали ще те видя пак през живота си?“ Лесно е да замине човек, но трудно е да се върне. А пък всеки оставяше някаква част от душата си и сладък спомен по тия места. Затова всички очи се обръщаха за последен път към замъка, към града, към кулите на католическите черкви и кубетата на православните храмове, към покривите на къщите. Всеки знаеше какво оставя тук, но не знаеше какво го чака там, в оная синя далечина, към която се движеше цялата колона…