След като каза това, той стоя още малко с поглед към небето, после слезе бавно с коня си от могилата към хоронгвите. Вечерта войската стигна до Басан, село на пани Криницка, която посрещна княза коленичила на вратата, защото селяните вече бяха обградили имението й и тя се отбраняваше, подпомагана от най-вярната си прислуга, когато внезапното пристигане на войската спаси нея и деветнайсетте й деца, четиринайсет от които бяха момичета. Князът заповяда да изловят нападателите, а същевременно изпрати Понятовски, ротмистър на казашката хоронгва, при Канев, който същата нощ докара петима казаци от васютинския курен. Всички те бяха участвали в корсунската битка и когато започнаха да ги пекат на огън, дадоха пълен доклад за нея на княза. Те увериха също така, че Хмелницки още се намира в Корсун, а Тухай бей с пленници, плячка и с двамата хетмани е потеглил за Чигирин, откъдето щял да замине за Крим. Чувало се също, че Хмелницки много го молил да не изоставя запорожката войска и да тръгне срещу княза, но мурзата не се съгласявал и казвал, че след разбиването на войската и хетманите казаците могат сами да се справят, а той нямало да чака повече, защото пленниците му измирали. Разпитани за силите на Хмелницки, те казаха, че са двеста хиляди, но доста разпуснати, а добри войници — само около петдесет хиляди, тоест запорожците и казаците, които са служили при пановете или в крепостите, но се присъединили към бунта.
След тия сведения духът на княза се повиши, защото той се надяваше, че отвъд Днепър неговите сили ще почнат да растат поради присъединяването на шляхтичи, бегълци от разбитата кралска войска, и военни шляхтишки отреди. На другия ден той продължи пътя си.
След Переяслав войската навлезе в огромни глухи гори, които се простираха по течението на Трубеж чак до Козелец и по-нататък до Чернигов. Беше вече краят на май — страхотни горещини. В горите вместо да е хладно беше толкова задушно, че хората и конете не можеха да си поемат дъх. Добитъкът, каран подир войската, падаше на всяка крачка или надушеше ли вода, като луд тичаше към нея, катурваше коли й предизвикваше суматоха. И коне започнаха да падат, особено непоносими поради неизброимите насекоми и твърде силната миризма на смола, която дърветата изпущаха по-изобилно поради горещините.
Влачиха се така четири дни, най-сетне на петия жегата стана непоносима. През нощта конете започнаха да пръхтят, а добитъкът мучеше жално, сякаш предвиждаше някаква опасност, за която хората още не можеха да се досетят.
— Кръв надушват! — говореше се в колоната сред тълпите побягнали шляхтишки семейства.
— Казаци ни преследват! Ще има битка!
При тия думи жените започнаха да плачат — вестта стигна до прислугата, вдигна се олелия — колите започнаха да се надминават една друга или да се отбиват слепешката от пътя в гората, където се заклещваха между дърветата.
Но изпратените от княза хора бързо възстановиха реда. Разпратени бяха на всички страни разезди, за да проверят дали наистина някаква опасност не заплашва войската.
Пан Скшетуски, който бе отишъл като доброволец заедно с Волоша, се върна пръв на разсъмване и веднага отиде при княза.
— Какво има? — попита Йереми.
— Ваша светлост, горите горят.
— Запалени?
— Да. Улових няколко души, които признаха, че Хмелницки е изпратил доброволци, които да вървят подир ваша княжеска светлост и да палят огън, щом вятърът е благоприятен.
— Живи е искал да ни опече, без да води битка. Дай тук тия хора! След малко бяха въведени трима пастири, диви, глупави, уплашени, които веднага признаха, че наистина им е било наредено да подпалят горите.
Те признаха също, че и войска била вече изпратена срещу княза, но тя вървяла по друг път към Чернигов, по-близо до Днепър.
В това време се върнаха и другите разезди и всеки носеше една и съща вест.
— Горите горят.
Но изглежда, че князът никак не се тревожеше.
— Това е варварски начин — рече той, — но никаква полза от него! Огънят няма да премине отвъд реките, които се вливат в Трубеж.
И наистина в Трубеж, покрай който походът се движеше на север, се вливаха толкова рекички, които тук-таме образуваха широки мочурища, че нямаше опасност огънят да се прехвърли през тях. Необходимо беше след всяка река гората да бъде отново подпалвана.