В главата на пан Скшетуски дори се пораждаше страхотно подозрение, че Заглоба може нарочно да я е повел натам, за да я продаде на Тухай бей, който можеше да го възнагради по-щедро от Богун — и тая мисъл го довеждаше почти до лудост, но в случая го успокояваше пан Лонгинус Подбипента, който познаваше Заглоба по-отдавна от Скшетуски.
— Братче, ваша милост поручик — казваше той, — избий си това от главата. Тоя шляхтич не е направил това! И у Курцевичи е имало достатъчно богатства, които Богун с готовност би му отстъпил, та няма защо да иска да погуби момичето и да излага живота си, щял е направо да забогатее.
— Вярно — каза поручикът, — но защо е бягал с нея отвъд Днепър, а не към Лубни или Чернигов?
— Успокой се, мили мой. Аз познавам Заглоба. Пили сме заедно и е вземал пари на заем от мен. Той не скъпи нито своите, нито чуждите пари. Има ли свои, ще ги пропилее, чуждите няма да върне, но да си позволи такова нещо — това не допускам за него.
— Той е лекомислен човек, лекомислен — каза Скшетуски.
— Може и да е лекомислен, но е хитрец, та ще изиграе всекиго и от всякаква опасност ще се измъкне. А щом свещеникът с пророчески дух ти предсказа, че Бог ще ти я върне — така и ще стане, защото справедливо е да бъде възнаградено всяко искрено чувство, затова утешавай се с тая вяра, както аз се утешавам.
Тук пан Лонгинус сам започна да въздиша тежко, а след малко добави:
— Я да попитаме пак в замъка, може поне да са минали оттук.
И питаха навсякъде, но напразно — нямаше никаква следа дори от минавали бегълци. В замъка беше пълно с шляхтичи, заедно с жените и децата, потърсили тук убежище пред казаците. Князът ги увещаваше да тръгнат с него и предупреждаваше, че казаците вървят по следите му. Те не смеят да нападнат войската, но много вероятно е да се съблазнят от замъка и града след заминаването на княза. Но шляхтата в замъка беше удивително заслепена.
— В безопасност сме ние тук, зад горите — отговаряха на княза. — Никой няма да дойде тук при нас.
— Но нали аз минах през тия гори — казваше князът.
— Ваша княжеска светлост си минал, но оная сган няма да мине. Охо! Това не са какви да е гори.
И не искаха да тръгнат, а си останаха в своята заслепеност, за която после платиха скъпо, тъй като след заминаването на княза казаците пристигнаха бързо. Три седмици замъкът се отбранява храбро, после беше превзет и всички в него изклани до крак. Казаците вършеха страшни жестокости, разчекваха деца, горяха жени на бавен огън и никой не им отмъсти.
В това време князът пристигна в Любеч край Днепър, остави там войската си на почивка, а сам с княгинята, двора и багажите замина за Брагин, разположен сред непристъпни гори и блата. Седмица по-късно тук дойде и войската. След това тръгнаха за Бабица при Мозир и там на празника Тяло Господне удари часът на раздялата, защото княгинята с двора трябваше да замине за Туров при леля си, жената на вилненския воевода, а князът с войската — към обзетата от пламъци Украйна.
На последния прощален обед присъстваха князът и княгинята, придворните дами и по-знатните рицари. Но между дамите и господата липсваше обикновената веселост, понеже много войнишки сърца там се късаха при мисълта, че след малко ще трябва да се разделят с оная избраница, която им вдъхваше желание да живеят, да се бият и умират. Много светли или тъмни очи на девойки се заливаха със сълзи от скръб, че той ще отиде на война, сред куршуми и мечове, между казаци и татари — ще отиде и може би няма да се върне…
А когато князът изрече прощалните си думи към жена си и двора, девойките запищяха една след друга жално като котета, а рицарите, като по-силни духом, станаха от местата си, хванаха сабите си за дръжката и викнаха заедно:
— Ще победим и ще се върнем!
— Дано ви Бог помогне! — отговори княгинята.
При тия думи се разнесе такъв вик, та чак прозорците и стените се разтърсиха:
— Да живее нашата княгиня! Да живее нашата майка и благодетелка!