— Да живее! Да живее!
Бойците я обичаха заради нейната благосклонност към рицарите, заради широката й душа, щедрост и ласкавост, заради грижите й за техните семейства. Обичаше я повече от всичко княз Йереми, защото те двамата сякаш бяха създадени един за друг като две капки вода, и двамата излени от злато и бронз.
Затова всички отиваха при нея и всеки коленичеше с чаша в ръка пред стола й, а тя прегръщаше главата на всекиго и му казваше по няколко ласкави думи. А на Скшетуски каза:
— Навярно много рицари ще получат тук иконичка или лента за спомен. А понеже не е тук тая, от която ваша милост най-много би желал да получиш нещо, вземи от мене тоя спомен като от майка.
При тия думи тя свали златното си кръстче, обсипано с тюркоази, и го окачи на шията на рицаря, който целуна ръката й с почит.
Личеше си, че князът беше много доволен от това, с което жена му удостои Скшетуски, защото в последно време го беше обикнал още повече, задето беше защитил княжеското му достойнство като посланик в Сечта и не бе приел писмата на Хмелницки. Тогава всички станаха от масата. Девойките, които бяха чули думите на княгинята към пан Скшетуски и ги бяха преценили като съгласие и разрешение, веднага започнаха да вадят една иконичка, друга лента, трета кръстче, при вида на което всеки рицар се обърна към своята ако не избраница, поне най-мила. Така Понятовски тръгна към Житинска, Биховец към Боговитинянка, защото нея си беше харесал напоследък, Розтворовски към Жуковна, рижият Вершул към Скоропацка, полковник Махницки, ако и да беше стар, към Завейска; едничка само Ануша Борзобогата-Крашенска, макар и най-хубава от всички, стоеше до прозореца сама и изоставена. Лицето й се зарумени, полупритворените й очички стрелкаха сякаш с гняв, а едновременно и с молба да не я засрамват така, докато изменникът Володийовски не се приближи и рече:
— И аз исках да ви моля, панно Ана, за някакъв спомен, но се отказах от това си желание, тъй като смятах, че поради много голямата навалица няма да стигна до вас.
Бузите на Ануша пламнаха още повече и тя, без да мисли нито миг, отвърна:
— Ти, ваша милост, би искал от други, а не от моите ръце да получиш спомен, но това няма да го бъде. Макар там да няма голяма навалица, все пак е твърде високо за ваша милост.
Ударът беше добре премерен и двоен, защото съдържаше задявка, първо — за ниския ръст на рицаря и, второ — за неговите чувства към княгиня Барбара Збаражка. Пан Володийовски най-напред бе влюбен в по-голямата княгиня Ана, но когато я сватосаха, претръпна и скрито обрече сърцето си на Барбара, като смяташе, че никой няма да се сети за това. Но когато чу думите на Ануша, при все че беше първокласен фехтовач със сабя, в словесния двубой така се смути, че си прехапа езика и само плетеше език:
— Ваша милост панно също се прицелваш високо. Виждам, че тъкмо към главата на пан… Подбипента…
— Той наистина е по-висок от ваша милост и с меча си, и с ума си — отвърна решителната девойка. — Благодаря ти, ваша милост, че ми припомни за него. Много добре!
След тия думи тя се обърна към литовеца:
— Ваша милост пане, приближи се. И аз искам да имам свой рицар, а не зная дали бих могла да сложа моя шарф на по-храбра гръд.
Пан Подбипента облещи очи, сякаш се съмняваше дали чува добре най-сетне така се строполи на колене, та подът чак изтрещя:
— Благодетелко моя! Благодетелко!
Ануша превърза шарфа, а после малките й ръчички съвсем чезнаха под русолявите мустаци на пан Лонгинус, чу се само мляскане и мъркане, а пан Володийовски, като слушаше това, каза на поручик Мигурски:
— Човек може да се закълне, че мечка пчели гони и меда им яде.
След това се отдалечи ядосан, защото усещаше в себе си жилото на Ануша, а на времето все пак беше влюбен в нея.
Но и князът също започна да се сбогува с княгинята — и един час по-късно дворът тръгна към Туров, а войската към Припет.
През нощта на брега на реката, когато правеха салове за пренасяне на оръдията, а хусарите следяха работата, пан Лонгинус каза на Скшетуски:
— Ой, нещастие, братче!
— Какво има? — попита поручикът.
— Ами тия вести от Украйна!
— Какви вести?
— Та нали разправяха запорожците, че Тухай бей заминал с ордата за Крим.
— И какво от това? Не вярвам да плачеш за него.
— Напротив, братче, ти сам ми каза — и имаше право, — че не мога да броя казашките глави, а щом татарите са си отишли, тогава откъде ще взема три глави на неверници? Къде ще ги търся? А знаеш ли колко са ми нужни?