А страшният лъв легна на прага на разбунтувания край и си почиваше. Събираше сили.
Двадесет и шеста глава
А Хмелницки, след като постоя някое време в Корсун, върна се в Бяла церква и там основа своя столица. Ордата се настани от другата страна на реката и пусна свои части по цялото Киевско воеводство. Пан Лонгинус Подбипента напразно се тревожеше, че няма да намери татарски глави. Пан Скшетуски правилно предвиждаше, че уловените при Каньов от пан Понятовски запорожци са дали неверни сведения. Тухай бей не само не си беше отишъл, но дори до Чигирин не мръдваше. Нещо повече — нови чамбули прииждаха от всички страни. Дойдоха четири хиляди азовски и астрахански татари, които никога дотогава не бяха стъпвали в Полша, дойдоха дванайсет хиляди от ногайската двайсет хиляди от билгородската и буджашката, в миналото всички заклети врагове на Запорожието и казаците, а днес братя и заклети съюзници срещу християнската кръв. Най-сетне дойде и самият хан, Ислям Гирей с дванайсет хиляди перекопци. От тия приятели страдаше цяла Украйна, страдаше не само шляхтишкото съсловие, но и руското простолюдие, на което опожаряваха селата, задигаха добитъка и покъщнината, а самите селяни, жени и деца, откарваха в плен. През тия времена на масови убийства, пожарища и кръв за селянина имаше само едно спасение: да избяга в лагера на Хмелницки. Там от жертва ставаше хайдутин и сам унищожаваше собствената си земя, но поне животът му беше в безопасност. Злочеста страна!… Когато в нея избухна бунтът, най-напред я наказа и опустоши пан Миколай Потоцки, после запорожците и татарите, които уж бяха дошли да я освобождават, а сега над нея се надвеси Йереми Вишньовецки.
Затова, който можеше, бягаше в стана на Хмелницки, бягаше дори шляхтата, понеже нямаше друго средство за спасение. Благодарение на това Хмелницки ставаше все по-силен и ако не тръгна веднага към вътрешността на Жечпосполита, ако стоя дълго в Бяла церква, причината беше преди всичко желанието му да въведе ред в тия развилнели се и диви стихии.
В неговата желязна ръка те бързо се превръщаха в бойна сила. Кадрите от обучени запорожци бяха готови, разделиха тълпата на полкове, назначиха полковници от по-раншните куренни атамани, изпращаха отделни отряди да превземат замъци, та по тоя начин да ги приучат на бой. А тоя народ беше войнствен по природа, като никой друг способен да воюва, свикнал с оръжието, от татарските нападения обръгнал на огъня и кръвопролитията на войната.
Така двама полковници, Ганджа и Остап, тръгнаха срещу Нестервар, който превзеха и избиха до крак еврейското население и шляхтата. Собственият воденичар на княз Четвертински му отсече главата на прага на замъка, а княгинята Остап направи своя робиня. Други отиваха в други посоки и успехът придружаваше тяхното оръжие, защото страх беше овладял сърцата на „ляхите“ — страх, „непознат на тоя народ“, и той изтръгваше оръжието от ръцете му и го лишаваше от сили.
Много пъти полковниците подкачаха Хмелницки: „Защо не тръгнеш към Варшава, а си почиваш, с магьосниците магии правиш, с водка се наливаш и даваш възможност на ляхите да се съвземат от страха и да съберат войска?“ Много пъти пияните тълпи виеха нощем, обсаждаха квартирата на Хмелницки и искаха да ги поведе срещу ляхите. Хмелницки бе вдигнал бунта и му беше дал страхотна сила, но сега почваше да разбира, че тая сила вече тласка самия него към неизвестно бъдеще, затова често пъти с мрачно око гледаше към това бъдеще и се мъчеше да го прозре, а сърцето му се безпокоеше за него.
Както се каза, между тия полковници и атамани само той знаеше каква страшна мощ се крие в това привидно безсилие на Жечпосполита. Той беше вдигнал бунта, победил бе при Жълти води, победил бе при Корсун, помете кралските войски — но по-нататък?
Затова събираше полковниците на съвещания и като ги оглеждаше с кървясали очи, пред които трепереха всички, задаваше им мрачно все същия въпрос:
— Какво по-нататък? Какво искате вие? Да вървим към Варшава ли? Тогава тук ще дойде княз Вишньовецки, ще избие светкавично жените и децата ви, само земя и вода ще остави, а после и той ще тръгне подир нас към Варшава с цялата шляхтишка сила, която ще се присъедини към него — и хванати между два огъня, ще загинем ако не в битка, на кола…
На татарското приятелство не можем да разчитаме. Днес татарите са с нас, но утре могат да се обърнат срещу нас и да си тръгнат за Крим или да продадат главите ни на пановете…