— Свещеник Патрони Ласко от Гушча, от страна на брацлавския воевода.
— От страна на пан Кишел ли?
— Тъй вярно.
— Слава на Отца и Сина, слава на Светия дух и на Светата пречиста! — казваше Хмелницки, като се кръстеше.
И лицето му се проясни, стана весело — започваха преговори с него.
Но още същия ден дойдоха и съобщения съвсем противоположни на миролюбивото пратеничество на пан Кишел.
Донесено бе, че князът, след като дал на войската си да почине подир уморителния поход през горите и блатата, бил навлязъл в разбунтувания край, че бие, пали, сече; че изпратеният под командването на Скшетуски отряд разбил една двехилядна част от казаци и селяни и я избил до крак; че сам князът взел с щурм Погребище, имение на князете Збаражки — и оставил подире си гола земя. Разказваха се страхотни неща за тоя щурм и за превземането на Погребище — защото то беше гнездо на най-упорити главорези. Князът бил казал на войниците си: „Убивайте ги така, че да чувстват, че умират.“ И войниците си позволявали най-диви жестокости. От целия град не оцеляла жива душа. Седемстотин пленници били обесени, двеста — набити на кол. Говореше се също така за вадене на очи със свредел, за горене на бавен огън. И бунтът веднага угаснал в цялата околност, местните жители или побягнали при Хмелницки, или посрещали лубнинския господар на колене, с хляб и сол, като виели за милост. Всички по-малки бунтовнически отряди били унищожени, а в горите, както твърдяха бегълци от Самгородек, Спичин, Плесков и Вахновка, нямало нито едно дърво, на което да не виси казак.
И всичко това бе станало под носа на Бяла церква и на многохилядната армия на Хмелницки.
Затова, когато Хмелницки узна тия неща, изрева като ранен тур. От една страна преговори, от другата — меч. Ако тръгне срещу княза, това ще значи, че не иска да води преговорите, предлагани от господаря на Брусилов.
Едничка надежда оставаха татарите. Хмелницки скочи и тръгна към квартирата на Тухай бей.
— Тухай бей, приятелю мой! — каза той след размяна на обичайните поздрави. — Както ме спаси при Жълти води и Корсун, спасявай ме и днес. Дойде пратеник от брацлавския воевода с писмо, в което воеводата ми обещава удовлетворение, а на запорожката войска да й бъдат възвърнати по-раншните свободи при условие, че прекратя войната, което трябва да направя, за да покажа своята искреност и добро желание. Но в това време тук пристигнаха вести, че моят неприятел княз Вишньовецки изклал цялото Погребище и не оставил жив човек и че сече моите добри молойци, на кол ги набива и очите им дълбае със свредел. Понеже аз не мога да тръгна срещу него, дойдох при тебе с поклон и молба ти да тръгнеш заедно с татарите срещу тоя мой и твой враг, иначе той скоро ще настъпи срещу нашите станове.
Седнал върху куп килими, задигнати при Корсун или плячкосани от шляхтишките дворове, мурзата се клати някое време напред и назад, притвори очи, сякаш да мисли по-добре, и накрая отговори:
— Аллах! Аз не мога да направя това.
— Защо? — попита Хмелницки.
— Защото и без това вече доста бейове и чауши загубих заради тебе при Жълти води и при Корсун, защо да губя още? Ярема е голям воин! Ще тръгна срещу него, когато и ти тръгнеш, сам не. Не съм глупав да загубя в една битка всичко, което съм спечелил досега, по-добре ми е да пращам чамбули за плячка и роби. Достатъчно вече направих за вас, неверни кучета. И сам няма да тръгна, и хана ще съветвам да не прави това. Толкоз.
— Ти ми обещаваше помощ!
— Така е, но аз обещавах да се бия заедно с тебе, а не вместо тебе. Махай се!
— Аз ти позволих да вземаш роби от моя собствен род, дадох ти плячка, хетманите ти дадох.
— Защото, ако не ми ги беше дал, аз щях да те дам на тях.
— Ще ида при хана.
— Махай се оттук, ти казвам, пръч ниеден.
Острите зъби на мурзата святкаха в устата му. Хмелницки разбра, че няма какво да прави тук, че да настоява по-дълго е опасно, затова стана и наистина отиде при хана.
Но и от хана получи същия отговор. Татарите си знаеха тяхното и си гледаха интереса. Вместо да влязат в решителна битка с военачалник, който минаваше за непобедим, те предпочитаха да пращат разезди и да се обогатяват, без да дават жертви.
Хмелницки се върна побеснял в квартирата си и от отчаяние вече се хващаше за дамаджаната, но Виховски я издърпа от ръката му.
— Няма да пиеш, ваша милост хетмане — каза той. — Дошъл е пратеник, ще трябва да го върнеш с отговор.
Хмелницки изпадна в страхотен гняв.