— Ще заповядам и тебе, и пратеника да набият на кол!
— А пък аз няма да ти дам водка. Не се ли срамуваш, че когато съдбата те е издигнала толкова високо, ти се наливаш с водка като прост казак? Тю, тю, ваша милост хетмане, не бива така. Вестта, че е пристигнал пратеник, вече се разпространи. Войската и полковниците искат да бъде свикан съветът. Ти сега трябва не да пиеш, а да ковеш желязото, докато е горещо — защото сега можеш да сключиш мир и да получиш всичко, каквото искаш. После ще бъде късно, а това значи да хвръкне и моята, и твоята глава. Веднага трябва да тръгнат пратеници за Варшава, да молиш краля за милост…
— Ти си умна глава — каза Хмелницки. — Нареди да ударят камбаната за съвет, а на площада кажи на полковниците, че ще изляза веднага.
Виховски излезе и след малко се обади камбаната, която биеше за свикване на съвета, и запорожката войска започна веднага да се събира. И ето насядаха командирите и полковниците: страхотният Кривонос — дясна ръка на Хмелницки, Кшечовски — казашки меч, старият и опитен Филон Джеджала — кропивницки полковник, Федор Лобода от Переяслав, жестокият Федоренко от Каленки, дивият Пушкаренко Полтавски, който предвождаше пастирите, Шумейко от Низ, пламенният Чарнота от Гадяч, Якубович от Чигирин, по-нататък Носач, Гладки, Адамович, Глух, Пулян, Панич — не всички, защото някои бяха на поход, а някои на оня свят, изпратени вече там от княз Йереми.
Тоя път татарите не бяха повикани на съвещанието. Запорожкото „братство“ се събра на площада около тях, а тълпата, която напираше, бе прогонвана с тояги, дори с боздугани, при което не липсваха и убийства.
Най-сетне се появи и сам Хмелницки, облечен с червени дрехи, с калпак и хетмански жезъл в ръка. Редом с него вървеше белият като гълъб православен свещеник Патрони Ласко, а от другата страна Виховски с книжа в ръка.
Хмел седна между полковниците, помълча, после свали калпака си в знак, че съветът започва, стана и заговори така:
— Ваша милост панове, полковници и атамани! Известно ви е, че ние бяхме принудени да грабнем оръжие поради големите неправди, които търпяхме незаслужено, и с помощта на светлейшия кримски цар поискахме да ни се възвърнат някогашните свободи и привилегии, отнети ни от пановете без съгласието на негово величество краля. Бог благослови това наше начинание и уплаши нашите неискрени тирани, при все че страхът не им е присъщ, наказа ги за неправдите и гнета, а нас възнагради с големи победи, за което трябва да му благодарим от цялото си сърце. А сега, когато тяхната надменност е вече наказана, трябва да помислим как да спрем проливането на християнска кръв, което ни повелява милостивият Бог и нашата православна вяра, но сабите няма да захвърлим, докато по волята на нашия светлейши крал не ни бъдат възвърнати някогашните свободи и привилегии. Сега брацлавският воевода ми пише, че това може да стане, а същото мисля и аз, защото не ние, а пановете Потоцки, Калиновски, Вишньовецки и Конецполски проявиха непослушание пред негово величество и Жечпосполита, но понеже ние ги наказахме, наистина имаме право на удовлетворение и награда от страна на негово величество и правителството. Затова аз ви моля, ваша милост панове, мои благодетели и покровители, да прочетете писмото на брацлавския воевода, изпратено ми чрез отец Патрони Ласко, шляхтич от православната вяра, и мъдро да решите да бъде спряно проливането на християнска кръв, а на нас да ни се даде удовлетворение и награда за послушанието и верността ни към Жечпосполита.
Хмелницки не питаше дали войната трябва да бъде преустановена, а настоятелно искаше да я преустановят, поради което недоволните веднага зашумяха, а след малко тоя шум се превърна в заплашителни викове, при което най-гласовит беше Чарнота Гадяшки.
Хмелницки мълчеше, само следеше внимателно откъде идат протестите и си отбелязваше наум кои упорстват.
В това време Виховски стана с писмото на Кишел в ръка. Копие от писмото взе Зорко, за да го прочете пред „братството“, та и там, и тук зацари дълбока тишина.
Воеводата започваше писмото със следните думи:
„Ваша милост пане началник на запорожката войска на Жечпосполита, а на мене стар и мил приятел!
Докато има мнозина, които смятат Ваша милост за неприятел на Жечпосполита, аз не само оставам напълно сигурен в чувството ти на вярност към Жечпосполита, но и другите панове сенатори, мои колеги, уверявам в същото. Три неща ме карат да вярвам в това: първо — че макар от векове днепърските войски да пазят славата и свободите си, те винаги са съхранявали своята вярност към кралете, пановете и Жечпосполита. Второ — че нашият руски народ е толкова твърд в своята православна вяра, та всеки от нас предпочита да пожертва живота си, отколкото да наруши с каквото и да било тая си вяра. Трето — че макар да се случват (както и сега стана, да ни пази Бог) разни вътрешни кръвопролития, все пак отечеството е едно за всички нас, в него се раждаме, в него се радваме на нашите свободи и в целия свят почти няма друга държава и друго отечество, което да прилича на нашето по правата и свободите. Затова всички единодушно сме свикнали да пазим, целостта на тази наша майка и корона; и макар че ни се случват разни неприятности (както изобщо е на тоя свят), все пак разумът ни кара да смятаме, че по-лесно можем да се разберем в една свободна държава за онова, за което боли всекиго от нас, отколкото като загубим тази наша майка, защото не ще намерим друга такава нито в християнския свят, нито сред поганците…“