Лобода Переяславски прекъсна четенето:
— Истина е това, което говори — рече той на глас.
— Истина е — повториха други полковници.
— Не е вярно, лъже кучето! — кресна Чарнота.
— Мълчи! Ти си куче!
— А вие сте предатели! Смърт за вас!
— Смърт за тебе!
— Тишина, чети по-нататък! Чети! Той е наш човек! Тишина! Тишина!
Надигаше се сериозна буря, но Виховски продължи да чете, та отново утихна.
По-нататък воеводата пишеше, че запорожката войска трябва да има доверие в него, защото добре знае, че той е от същата кръв и вяра и трябва да бъде благосклонен към нея; припомняше, че не беше взел участие в печалното кръвопролитие при Кумейки и при Старец, след това призоваваше Хмелницки да преустанови войната, да отпрати татарите или да обърне оръжието си срещу тях и да остане верен на Жечпосполита. Най-сетне завършваше писмото със следните думи:
„Понеже съм син на Божията църква и моят род произхожда от древната руска кръв на руския народ, обещавам на Ваша милост, че сам ще бъда в помощ за всичко добро. Ваша милост много добре знае, че по Божия милост и от мене зависи нещо в тая Жечпосполита и без мене нито може да бъде решено започването на война, нито да бъде подписан мир, а аз съм първият, който не желае вътрешна война“ и т.н.
Веднага се вдигна врява „за“ и „против“, но писмото, общо взето, се хареса на полковниците, дори и на запорожците. Въпреки това в първия момент не можеше нищо да се разбере или чуе поради голямата разпаленост, с която обсъждаха писмото. Отдалече „братството“ приличаше на голям водовъртеж, в който вреше, кипеше и гърмеше човешки мравуняк. Полковниците разтърсваха перначи и скачаха един срещу друг, като размахваха пестници пред очите си. Виждаха се зачервени лица, пламнали очи, пяна на устата, а всички привърженици на по-нататъшната война се предвождаха от Еразъм Чарнота, който беше изпаднал в истинска лудост. Като гледаше неговата ярост, Хмелницки също беше близко до избухване, при което обикновено всичко утихваше като при лъвски рев. Но преди това още Кшечовски се изправи на пейката, размаха пернач и викна с глас, който приличаше на гърмеж:
— Овце трябва да пасете, а не съвети да давате, раби погански!
— Тихо! Кшечовски иска да говори! — викна пръв Чарнота, който очакваше, че прославеният полковник ще се изкаже в полза на войната.
— Тихо! Тихо! — крещяха други.
Кшечовски беше безкрайно много уважаван от казаците поради големите му заслуги, големия му ум на военачалник и — странно нещо — защото беше шляхтич. Ето защо веднага се възцари тишина и всички чакаха с любопитство какво ще каже; сам Хмелницки впи в него неспокоен взор.
Но Чарнота се лъжеше, като предполагаше, че полковникът ще се изкаже в полза на войната. С проницателния си ум Кшечовски бе разбрал, че сега или никога може да получи от Жечпосполита ония староства и достойнства, за които мечтаеше. Той бе отгатнал, че при усмиряването на казаците него преди много други ще се помъчат да спечелят и удовлетворят, на което краковският кастелан не ще може да попречи, тъй като беше в плен; затова той се изказа така:
— Моята работа е да се бия, а не да се съвещавам, но щом е дошло до съвещаване, и аз се чувствам длъжен да изкажа своето мнение, защото от вашето благоволение и аз съм спечелил както други, ако не и повече. Ние започнахме тая война, за да ни бъдат възвърнати нашите свободи и привилегии, а брацлавският воевода пише, че това ще стане. Значи или ще стане, или няма да стане. Ако не стане, тогава война, а ако стане — мир! Защо ще проливаме напразно кръв? Нека да ни удовлетворят, тогава ние ще успокоим народа и войната ще спре. Нашият баща Хмелницки умно е наредил и обмислил всичко това: да застанем на страната на негово величество краля, който ще ни възнагради за това, а ако пановете се възпротивят, тогава ще ни разреши да си поиграем с тях и ние ще си поиграем. Едно само не бих посъветвал: да отпращаме татарите. Нека се скрият на стан в Дивите поля и да чакат там, докато се реши: война или мир.