— Богун! — продума нечий глас.
— Точно така. Той унищожи вече един полк на Ярема във Василовка, само че го раниха в тая борба и сега лежи в Черкаси и се бори с майката смърт. А нямам ли него, нямам никого, както виждам! Къде е казашката слава? Къде са павлюковци, наливайковци, лободи и остраниковци?
Ненадейно един нисък пълен човек със синьо, мрачно лице, с червени като огън мустаци над кривата уста и със зелени очи стана от мястото си, излезе напред към Хмелницки и рече:
— Аз ще отида.
Това беше Максим Кривонос.
Прозвучаха възгласи: „Слава!“ А той се подпря отстрани на пернача си и заговори така с хриплив, прекъсващ глас:
— Не мисли, хетмане, че се страхувах. Аз веднага бих се заел, но си мислех: има по-добри! Ала щом е така, тогава ще вървя. Вие какво? Вие имате глава и ръце, а аз нямам глава, само ръце и сабя. Веднъж ме е, майка раждала! Войната ми е майка и сестра. Вишньовецки сече — и аз ще сека, той беси — и аз ще беся. А ти, хетмане, ми дай добри молойци, защото срещу Вишньовецки не бива да излизаме с простолюдието. И така, ще вървя — замъци ще превземам, ще бия, ще коля, ще беся! Смърт на белите ръчички!
Друг атаман излезе напред.
— Аз идвам с тебе, Максим!
Това беше Пулян.
— И Чарнота Гадяшки, и Гладки Миргородски, и Носач Остренски ще дойдат с тебе! — каза Хмелницки.
— Ще отидем! — обадиха се в един глас всички, защото примерът на Кривонос ги запали и духът им се повиши.
— Срещу Ярема! Срещу Ярема! — прозвучаха възгласи сред събранието.
— Коли! Коли! — повтори „братството“ и след някое време съвещанието се превърна в пиянство. Полковете, определени да тръгнат с Кривонос, пиеха до смърт — защото и отиваха на смърт. Молойците сами знаеха това добре, но в сърцата им вече нямаше страх. „Веднъж ме е майка раждала“ — повтаряха те по примера на своя вожд и затова вече всичко си позволяваха, както е обикновено пред смъртта. Хмелницки допускаше и насърчаваше — селското множество следваше примера им. Стохилядни тълпи започнаха да пеят песни. Запасните коне се разпръснаха и като лудуваха из стана и вдигаха облаци прах, създадоха неописуемо безредие. Тичаха подир тях с викове, глъчка и смях; значителни групи войници скитаха край реката, гърмяха с кремъклийки, блъскаха се и напираха към квартирата на самия хетман, който най-сетне заповяда на Якубович да ги разпръсне. Започнаха се сбивания и бъркотия, докато проливен дъжд не прогони всички по бараките и колите.
Вечерта по небето се развихри буря. Гръмотевици се разнасяха от единия край на облаците до другия, светкавици озаряваха цялата околност ту с бяла, ту с червена светлина.
При техните блясъци Кривонос тръгна от стана начело на шейсет хиляди най-добри, избрани бойци и селяни.
Двадесет и седма глава
И така, Кривонос тръгна от Бяла церква през Сквира и Погребище към Махновка, а където минеше, изчезваха дори следите от човешки живот. Който не се присъединеше към него, загиваше под ножа. Изгаряха дори житата по нивите, горите, градините, а в това време и князът на свой ред опустошаваше всичко. След клането в Погребище и кървавата баня, която пан Барановски устрои на Немиров, войските смазаха още петнайсетина по-големи дружини и се разположиха на стан при Райгород, защото цял месец вече минаваше, откак не бяха слизали от коня, та съвсем бяха изнемощели, а смъртта ги беше значително разредила. Тия косачи трябваше да починат, защото ръцете им бяха отмалели от кървава коситба. Князът дори се колебаеше и мислеше дали за някое време да не отиде в по-спокоен кът за почивка и за да увеличи войската си, особено конете, които повече приличаха на животински скелети, отколкото на живи същества, понеже от месец не бяха зобвали зрънце и само пасяха изпотъпкана трева. Но неочаквано след едноседмичен престой бе съобщено, че идват подкрепления. Князът веднага замина да ги посрещне — и наистина срещна пан Януш Тишкевич, киевски воевода, който пристигаше с хиляда и петстотин души добри войници, а с него пан Кшищоф Тишкевич, брацлавски заместник-съдия, младият пан Аксак, почти момче още, с добре въоръжена своя хусарска хоронгва и много още шляхтичи като пановете от родовете Шенюти, Полубински, Житински, Йеловицки, Кердеи, Богуславски, едни с войска, други без, общо близо две хиляди конници плюс прислугата. Князът много се зарадва и сърдечно покани воеводата в квартирата си, а пан Тишкевич не можеше да се начуди на нейната бедност и скромност. Защото князът, докато в Лубни живееше като крал, на поход не си позволяваше никакви удобства, за да дава пример на войниците. Той заемаше една стая, в която киевският воевода поради огромната си дебелина едва можа да влезе през тясната врата, дори накара слугата си да го тика отзад. В стаята имаше маса, дървена пейка, диван, покрит с конска кожа, и нищо повече освен още един сламеник при вратата, на който спеше слугата, готов винаги да се притече при всяко повикване. Тая скромна обстановка много удиви воеводата, който обичаше удобствата и се возеше на килими. Когато влезе, загледа княза смаян, чудеше се как е възможно такъв голям човек да живее така просто сред такава бедност. Той бе виждал понякога княза на сеймовете във Варшава, дори беше далечен роднина с него, но не го познаваше отблизо. Едва когато подхвана разговор, разбра, че има работа с необикновен човек. И той, стар сенатор и стар воин с безцеремонно държание, който потупваше по рамото колегите си сенатори, а към княз Доминик Заславски се обръщаше с „любезни мой“ и дори със самия крал беше интимен, сега не се осмеляваше на такава интимност с Вишньовецки, при все че князът го прие любезно, благодарен за военната помощ.