— Но темпераментът им е горещ — отговори пан Кшищоф, който имаше страст към военната служба. — За Бога! Каква неразбория и безредие настават из другите станове, когато се наложи да тръгнат на поход! Какво тичане, стягане на колите, пращане за коне!… А тук — чувате ли, ваша милост — ето че леките хоронгви вече излизат!
— Наистина! Отчаян съм! — каза воеводата.
А младият пан Аксак долепи една до друга момчешките си длани и възкликна с възхищение:
— Ах, това е голям вожд, ах, голям военачалник!
— Устата ти, ваша милост, мирише на мляко! — изръмжа му воеводата. — Кунктатор е бил също голям вожд! Разбираш ли, ваша милост?
Внезапно влезе князът.
— Ваша милост панове, на конете! Тръгваме! Воеводата не издържа.
— Нареди, ваше княжеско височество, да дадат да хапна нещо, защото съм гладен! — възкликна той, без да може да овладее лошото си настроение.
— О, ваша милост воеводо — каза князът, като се засмя и го прегърна, — простете, простете, с най-голяма готовност, но на война човек забравя за тия неща.
— Е, какво, пане Кшищоф? Не казах ли, че те изобщо не ядат? — рече воеводата, като се обърна към брацлавския заместник-съдия.
Но вечерята не продължи много и след няколко часа дори пехотата беше вече излязла от Райгород. Войската се движеше през Виница и Литин за Хмелник. По пътя Вершул се натъкна в Северовка на една татарска част и заедно с пан Володийовски я смаза до крак, като освободи неколкостотин роби, почти всички момичета. Оттам вече започваше опустошена земя, пълна със следи от ръката на Кривонос. Стрижавка беше опожарена, а населението й избито по страхотен начин. Изглежда, че нещастниците бяха оказали съпротива на Кривонос, затова тоя див военачалник ги беше подложил на огън и меч. При входа на селото на един дъб висеше самият пан Стрижавски, когото хората на Тишкевич познаха веднага. Висеше съвсем гол, а на гърдите си имаше ужасна огърлица от глави, нанизани на въже. Това бяха главите на шестте му деца и жена му. В самото село, впрочем изгорено напълно, хоронгвите видяха от двете страни на пътя дълга редица „казашки свещи“, тоест хора с вдигнати над главата ръце и вързани за забити в земята греди, увити със слама, облени със смола и запалени откъм китките на ръцете. На повечето от тях бяха обгорени само ръцете — изглежда, че дъжд беше попречил да изгорят докрай. Но тия трупове с изкривени лица, които протягаха към небето черни ръце без китки, изглеждаха страшно. Наоколо се носеше миризма на разложено. Над гредите гъмжаха ята от врани и чавки, които при приближаването на войската хвръкваха с грак от по-близките греди, за да кацнат на по-далечни. Пред хоронгвите няколко вълци побягнаха към храсталаците. Войската се движеше мълчаливо по страшната алея и броеше „свещите“. Бяха повече от триста. Най-сетне отминаха нещастното село и си отдъхнаха на чист въздух сред полето. Но следите от унищоженията продължаваха и по-нататък. Беше първата половина на юли. Житата бяха отчасти опожарени, отчасти сгазени, смазани, затъпкани. Сякаш ураган бе минал през тях. И наистина ураган беше минал, най-страшният ураган — междуособната война. Войниците на княза бяха виждали много пъти плодородни местности, опустели след татарско нападение, но на подобен ужас, на подобен унищожителен бяс не бяха попадали никога през живота си. Горите бяха опожарени също като житата. Където огънят не бе погълнал дърветата, там с огнен език бе смъкнал листата и кората, обгорил ги бе с дъха си, опушил ги бе и почернил — затова дърветата стърчеха като скелети. Киевският воевода гледаше и не вярваше на очите си. Меджаков, Зхар, Футори, Слобода — пепелища! На много места селяните бяха избягали при Кривонос, а жените и децата отвлечени в робство от оная татарска част, която по-късно смазаха Вершул и Володийовски. По земята пустош, а по небето ята от врани, гарвани, чавки, орли лешояди, които бяха долетели Бог знае откъде на тая казашка жътва… Следите от преминаването на войска ставаха все по-пресни. Час по час виждаха строшени коли, още неразложени трупове на животни и хора, строшени глинени съдове, медни котли, чували с намокрено брашно, още димящи пепелища, току-що наченати, разхвърляни купи сено. Князът тласкаше хоронгвите към Хмелник, без да им даде да отдъхнат, а старият воевода се хващаше за главата и повтаряше жално: