— Моята Махновка! Моята Махновка! Виждам вече, че няма да стигнем навреме.
В това време в Хмелник дойде вест, че Махновка е обсадена не лично от Кривонос, а от сина му с петнайсетина хиляди души и че той именно е извършил тия толкова безчовечни опустошения по пътя. Според тия вести градът бил вече превзет. Като влезли вътре, казаците изклали до крак шляхтичите и евреите, а шляхтишките жени взели в стана си, където ги очаквала съдба, по-лоша от смъртта. Но замъкът още се защитавал под командването на пан Лев. Казаците го атакували от бернардинския манастир, в който съсекли монасите. Пан Лев се борел с последни сили и последния си барут и не обещавал да удържи повече от една нощ.
Тогава князът остави пехотата, артилерията и главните сили от войската си, на които заповяда да тръгнат за Бистрик, а самият той полетя на помощ заедно с воеводата, с пан Кшищоф, пан Аксак и две хиляди конника.
Старшият воевода вече го възпираше, защото бе загубил ума и дума: „Махновка е загубена, ще стигнем късно. По-добре да се откажем, а да защитаваме другите селища и да им оставим гарнизони“ — повтаряше той. Но князът не искаше и да чуе за това. Брацлавският заместник-съдия настояваше, а войската налиташе на бой. „Щом сме дошли до тук, няма да си идем без кръв“ — казваха полковниците. И походът продължи.
Най-после, на половин миля от Махновка, пред войската се изпречиха двайсетина конници, които летяха с всички сили. Това бяха пан Лев и неговите другари. Като го видя, киевският воевода веднага разбра какво се е случило.
— Замъкът е превзет! — викна той.
— Тъй вярно — отговори пан Лев и в същия миг загуби съзнание, понеже беше накълцан и прострелян, та кръвта му бе изтекла.
Но другите започнаха да разказват какво се бе случило. Немците били избити до крак на стените, защото предпочитали да умрат, отколкото да се предадат; пан Лев си пробил път през гъстата тълпа и изкъртената порта, но все пак в помещенията на кулата се бранели няколко десетки шляхтичи и на тях трябвало да се помогне бързо.
Понесоха се с всички сили. След малко на един хълм се показаха градът и замъкът, а над тях тежък облак дим от пламналия пожар. Денят вече беше към залез. По небето горяха огромни пурпурни и златни сияния, които войската отначало взе за пожарни отблясъци. При тия светлини се виждаха полковете на запорожците и гъстите маси от селяни, които се изливаха през портите, за да посрещнат войската — толкова по-смело, понеже никой в града не знаеше за пристигането на княза, а смятаха, че само киевският воевода пристига на помощ. Изглежда, че водката ги беше заслепила напълно или превземането на замъка преди малко ги бе изпълнило с безкрайна самоувереност, та те слязоха смело от хълма и едва на равното започнаха с голяма готовност да се строяват за бой, като думкаха с котли и тъпани. При тая гледка радостен вик се изтръгна от всяка полска гръд, а киевският воевода за втори път има случай да се възхити на ловкостта на княжеските хоронгви. Щом видяха казаците, те се спряха, строиха се в боен ред, тежката кавалерия по средата, леката на крилете, така че нищо не трябваше да се поправя и можеше да се тръгне веднага.
— Пане Кшищоф, що за хора са тия? — рече воеводата. — Веднага се строиха. Те биха могли и без командир да водят бой.
Все пак, като предвидлив предводител, князът прелиташе между хоронгвите с жезъл в ръка; правеше преглед, даваше последни заповеди. Отблясъците играеха по сребърната му броня и той наподобяваше светъл пламък, който лети между редиците, понеже само той едничък блестеше ярко сред тъмните брони.
И така, строиха се в следния ред: по средата в първата линия три хоронгви — първата се командваше лично от киевския воевода, втората от младия пан Аксак, третата от пан Кшищоф Тишкевич; зад тях във втората линия драгуните, командвани от пан Барановски, и накрая многобройните хусари на княза с началник пан Скшетуски.
На крилата застанаха Вершул, Кушел и Понятовски. Топове нямаше, защото Вурцел бе останал в Бистрик.
Князът се спусна към воеводата и даде знак с жезъла си.
— Поради злото, което ти причиниха, започвай пръв, ваша милост.
Воеводата на свой ред замахна с жезъла си — войниците се наведоха на седлата и тръгнаха. По начина, по който водеше хоронгвата си, веднага можеше да се познае, че воеводата, макар тежък и муден, тъй като беше в напреднала възраст, е опитен и храбър воин. За да пести сили, той не поведе изведнъж хоронгвата с най-голяма бързина, а я водеше бавно, като увеличаваше скоростта, колкото повече се приближаваше към неприятеля. Самият той се движеше в първата редица с жезъл в ръка, а слугата му държеше под мишница дълъг и тежък меч, не прекалено тежък обаче за неговата ръка. А тълпата от селяни се изсипа пеш срещу хоронгвата с коси и тояги, за да възпре първия удар и да улесни атаката на запорожците. И когато се приближиха на не повече от петдесетина крачки, махновчани познаха воеводата по огромния му ръст и пълнота и започнаха да викат: