При тая гледка калницките хора изстенаха и се затекоха на помощ — но в същото време хусарите се хвърлиха върху тях и ги избиха до един.
А на другия край на хусарската маса битката не преставаше нито за миг, защото навалицата беше по-малка. Там, препасан с шарфа на Ануша, върлуваше пан Лонгинус със сваликачулката. На другия ден след битката рицарите с удивление разглеждаха тия места и като си показваха ръце, отсечени заедно с рамото, разцепени от челото до брадата глави, тела, разсечени страхотно на две, цял път от човешки и конски трупове, шепнеха си един на друг: „Гледайте, тук се би Подбипента!“ Сам князът разглеждаше труповете и при все че на другия ден беше много угрижен от разни вести, благоволи да се удивлява, защото такива неща не беше виждал никога през живота си.
Но засега изглеждаше, че боят е към края си. Тежката конница отново тръгна напред, подгонила пред себе си запорожките полкове, които бързаха да се скрият горе, в града. Хоронгвите на Кушел и Понятовски пресякоха пътя за отстъпление на останалите бегълци. Обградени, те се защитаваха отчаяно, докато не изгинаха до един, но със смъртта си спасиха другите, защото след два часа, когато Вершул с придворните татари влезе пръв в града, там вече нямаше нито един казак. Неприятелят се бе възползвал от тъмнината, след като дъждът беше загасил пожара, да прибере веднага празните коли в града и снабден с обоз, с присъща само на казаците бързина, да избяга от града през реката и да унищожи мостовете след себе си.
Няколко десетки шляхтичи, бранили се в малкия замък, бяха освободени. Освен това князът заповяда да бъдат наказани ония граждани, които се бяха присъединили към казаците, а самият той тръгна да преследва неприятеля. Ала без оръдия и пехота не можеше да превземе обоза. Неприятелят беше спечелил време чрез изгарянето на мостовете, защото това налагаше да се заобикаля по дигата далеко покрай реката, а той се оттегляше толкова бързо, че изморените коне на княжеската конница едва можеха да го догонват. Но казаците, при все че бяха прочути с умението си да се отбраняват в обозите, сега не се защитаваха така мъжествено както обикновено. Страшната увереност, че ги преследва сам князът, така им отне смелостта, че те напълно се усъмниха в спасението си. И сигурно щеше да дойде краят им, защото след целонощна стрелба пан Барановски вече им беше взел четирийсет коли и две оръдия, но киевският воевода се противопостави на по-нататъшното преследване и оттегли хората си. Поради това между него и княза се стигна до остри укори, които бяха чути от много полковници.
— Защо, ваша милост, искаш да оставим сега неприятеля — питаше князът, — когато в битката беше толкова решителен срещу него? Славата, която спечели снощи, искаш да я загубиш днес със своето бавене.
— Ваше княжеско височество — отвърна воеводата, — не зная какъв дух живее във вас, но аз съм човек от плът и кръв, след работа се нуждая от почивка, моите хора — също. Аз винаги ще настъпвам срещу неприятеля така, както настъпвах вчера, когато той се противопоставяше, но бития вече и побягнал няма да преследвам.
— Трябва да се избият до крак — викна князът.
— И каква полза от това? — каза воеводата. Ще избием тия, а ще дойде старият Кривонос. Ще опожари, ще унищожи, ще погуби маса народ, както тоя в Стрижавка — и за нашата ожесточеност ще платят нещастни хора.
— О, виждам, че ваша милост — извика князът, вече сърдит, — заедно с канцлера и с тия техни военачалници принадлежиш към миролюбивата фракция, която би искала да угаси бунта чрез преговори, но кълна се в Бога, че това няма да го бъде, докато държа сабя в ръка.
А Тишкевич отговори:
— Аз не принадлежа на никаква фракция, а на Бога, защото съм стар и скоро ще трябва да застана пред него. Ти, ваше княжеско височество, не се чуди, че не искам да ми тежи прекалено много кръв, проляна в междуособна война… А ако ваше княжеско височество се сърдиш, че не е било поверено на тебе върховното командване, ще ти кажа следното: с храбростта си ти напълно го заслужаваше, но може би е по-добре, че не ти го дадоха, защото ти би потопил в кръв бунта, а заедно с него и тая нещастна земя.
Юпитеровите вежди на Йереми се свиха, шията му се изду, а очите му започнаха да мятат такива мълнии, че всички наоколо изтръпнаха за воеводата, но внезапно пан Скшетуски се приближи бързо и рече:
— Ваше княжеско височество, дойдоха вести за стария Кривонос. Веднага мислите на княза се обърнаха в друга посока и гневът му срещу воеводата отслабна. В това време въведоха дошлите четирима вестоносци, двама от които стари православни свещеници; като видяха княза, те се хвърлиха на колене пред него.