Унесен в тия мисли, пан Скшетуски се връщаше при княза начело на своите казаци, а трябваше да върви тихо, предпазливо и само нощем, за да избегне и разездите на Кривонос, и многобройните банди от казаци и селяни, често пъти много силни, които вилнееха в цялата околност, опожаряваха именията, колеха шляхтата и хващаха бегълците по пътищата. Така той мина Баклай и навлезе в Мшинецките гори, които бяха гъсти, пълни с неочаквани долове и трапища. За щастие след неотдавнашните дъждове времето беше много хубаво. Нощта беше великолепна, юлска, безлунна, но звездна. Казаците се движеха по тясната горска пътечка, водени от мшинецки горски служители, много сигурни хора, които познаваха отлично своите гори. В гората цареше дълбока тишина, прекъсвана само от изпращяването на сухи клонки под конските копита — но изведнъж до ушите на пан Скшетуски и казаците долетя някакъв далечен шум, подобен на пеене, прекъсвано от викове.
— Стой! — каза тихо пан Скшетуски и спря казаците. — Какво е това? Един стар горски се приближи до него.
— Това са, пане, луди, умопобъркали се от преживените ужаси и сега ходят по гората и викат. Вчера ние срещнахме една шляхтичка, която ходи, пане, ходи, гледа по боровете и вика: „Деца! Деца!“ Изглежда, че селяните са заклали децата й. Като ни видя, облещи очи и така започна да пищи, та чак краката ни се разтрепераха. Казват, че по горите имало много такива.
Тръпки попъплиха пан Скшетуски от главата до петите, при все че беше безстрашен рицар.
— Дали пък не вият вълци? Отдалече не може да се познае — каза той.
— Къде ти, пане! Сега в горите няма вълци, всички са отишли по селата, че там има много трупове.
— Страшни времена — отговори рицарят, щом, вълците живеят по селата, а умопобъркани хора вият в горите! Боже! Боже!
Отново зацари тишина, чуваше се само обикновеният шум във върховете на боровете, но след малко далечните отгласи отново се засилиха и станаха по-ясни.
— Хей! — каза внезапно горският. — Изглежда, че там има някаква по-голяма група хора. Вие, ваша милост панове, постойте тук или вървете бавно напред, а ние с другаря ми ще отидем да видим.
— Вървете! — каза пан Скшетуски. — Ние ще чакаме тук.
Горските изчезнаха. Нямаше ги около един час; пан Скшетуски започна вече да губи търпение и дори да подозира, че му готвят някаква клопка, когато изведнъж единият се показа от тъмнината.
— Те са, пане! — каза той, като се приближи до Скшетуски.
— Кои?
— Селяни главорези.
— А много ли са?
— Около двеста. Не зная, пане, какво трябва да правим, защото те са се разположили в теснината, през която ни е пътят. Запалили са огньове, но светлина не се вижда, защото са в дола. Стража няма никаква: можем да се приближим до тях на един изстрел с лък.
— Добре! — каза пан Скшетуски и като се обърна към казаците, започна да дава заповеди на двамата старши.