— Имам една манерчица с водка — ето я!
Пан Заглоба грабна тенекиената манерка и я навири към устата си; чу се продължително къл-къл-къл, а нетърпеливият пан Скшетуски не дочака края и продължи да пита:
— А как е тя?
— Как ли? — отвърна пан Заглоба. — За сухо гърло всяка водка си я бива.
— Аз за княгинята питам!
— За княгинята ли? Като кошута.
— Да бъде благословено името ти, всевишни Боже! Добре ли е тя там, в Бар?
— И в рая не може да бъде по-добре. Заради хубостта й всички corda се въртят около нея. Пани Славошевска така я обича, сякаш е нейна дъщеря. А колко ергени са влюбени в нея, това ваша милост и на броеницата си не можеш да пресметнеш, само че тя толкова мисли за тях, колкото сега аз за празната манерка на ваша милост, защото гори от постоянно чувство към тебе.
— Да ти даде Бог здраве, моя най-скъпа! — каза радостно пан Скшетуски. — Значи така мило ме споменава тя?
— Дали споменава ваша милост? Казвам ти, ваша милост, че и аз сам вече не можех да разбера откъде се взема у нея въздух за толкова много въздишки. И всички я съжаляват, а най-много монахините, защото ги е изцяло спечелила със своята сладост. И тя именно ме изпрати на тия рискове, при които малко остана да платя с живота си, непременно да дойда при ваша милост и да разбера дали си жив и здрав. Тя много пъти искаше да прати хора, но никой не желаеше да се заеме с такова нещо и тогава аз най-сетне се съжалих и тръгнах за стана на ваша милост. Ако не бях преоблечен, сигурно щях да платя с главата си. Но мене селяните навсякъде ме вземат за просяк, пък и пея много хубаво.
Пан Скшетуски чак занемя от радост. Хиляди мисли и спомени се блъскаха в главата му; Елена се изправи като жива пред очите му така, както я беше видял последния път в Розлоги преди заминаването му за Сечта: прекрасна, заруменена, стройна, с ония черни като кадифе очи, пълни с неизразима привлекателност. Сега му се струваше, че я вижда, че усеща топлината, която лъха от бузите й, че чува сладкия й глас. Спомни си разходката във вишневата градина и кукувицата, и въпросите, които й беше задавал, и как Елена се засрами, когато им беше изкукала дванайсет момчета — та душата му почти беше готова да хвръкне, сърцето му чак прималя от любов и радост, при която всички минали страдания бяха като капка в морето. Скшетуски сам не знаеше какво става с него. Ту му се искаше да вика, ту пак да падне на колене и отново да благодари на Бога; ту да си спомня, ту да пита и пита безкрай! Най-сетне започна да повтаря:
— Жива, здрава!
— Жива, здрава! — отвърна пан Заглоба като ехо.
— И тя ли те изпрати, ваша милост?
— Тя.
— А писмо имаш ли, ваша милост?
— Имам.
— Дай го!
— Зашито е, пък и сега е нощ. Потрай, ваша милост.
— Никак не мога. Сам виждаш, ваша милост.
— Виждам.
Отговорите на пан Заглоба ставаха все по-лаконични, накрая се килна един-два пъти и заспа. Скшетуски видя, че нищо повече няма да изтръгне, и отново се отдаде на размисли. Прекъсна ги тропотът на коне на някакъв доста голям отряд конници, който се приближаваше бързо. Това беше Понятовски с придворните казаци, когото князът беше изпратил от страх да не би със Скшетуски да се е случило нещо лошо.
Двадесет и девета глава
Лесно може да се разбере как князът посрещна доклада на пан Скшетуски рано сутринта за отказа на Ошински и Корицки. Всичко вървеше така, че само човек с такава голяма душа като тоя железен княз можеше да не се огъне, да не загуби вяра и да не отпусне ръце. Напразно щеше да пилее огромното си богатство за поддържане на войските, напразно щеше да се мята като лъв в мрежа, напразно щеше да откъсва една след друга главите на бунта, да показва чудеса от храброст — всичко напразно! Настъпваше момент, когато той трябваше да почувства собственото си безсилие, да се оттегли някъде далеко в спокойни места и да остане ням свидетел на онова, което ставаше в Украйна. А кой го беше обезсилил така? Това не бяха мечовете на казаците, а неохотата на своите. Нямаше ли основание на тръгване от Задднеприето през май да се надява, че щом връхлети като орел върху бунта, щом при всеобщия ужас и паника пръв вдигне сабя над главата си, веднага цялата Жечпосполита ще му се притече на помощ и ще повери в ръцете му своята сила, своя наказващ меч?
А какво стана вместо това? Кралят умря, след смъртта му главното командване беше поверено на друг и него, княза, бяха подчертано пренебрегнали. Това беше първата отстъпка, направена на Хмелницки — и не поради засегнато достойнство страдаше душата на княза, а от мисълта, че тая стъпкана Жечпосполита е паднала вече толкова ниско, та не желае борба на живот и смърт, отстъпва пред един казак и предпочита с преговори да възпре дръзката му десница. След победата при Махновка все по-лоши вести идваха в стана: най-напред изпратената от пан Кишел вест за преговори, после вест, че Волинското Полесие е заляно от вълната на бунта, най-сетне, отказът от страна на полковниците, който ясно показваше колко неприязнено е настроен към Вишньовецки главнокомандващият княз Доминик Заславски-Острогски. Докато пан Скшетуски отсъстваше, в стана бе пристигнал пан Корш-Женкович с донесение, че цялата Овручка област е вече в огън. Населението там е мирно, не се увличало по бунта, но дошли казаци на Кшечовски и татари и насила принудили хората да тръгнат с тях. Именията и градчетата били изгорени, шляхтичите, които не успели да избягат — изклани, а между другите и старият пан Йелец, някогашен слуга и приятел на дома Вишньовецки. След тая вест князът бе решил, че като се присъединят към него Ошински и Корицки, ще смаже Кривонос, а после ще тръгне на север към Овруч и като се споразумее с литовския хетман, ще хване бунтовниците между два огъня. Но всички тия планове сега пропадаха поради отказа на княз Доминик, предаден по двамата полковници. Защото след всички походи, битки и усилия Йереми не беше достатъчно силен да се срещне с Кривонос, особено като не беше сигурен и в киевския воевода. Пан Януш всъщност с душата и сърцето си принадлежеше към миролюбивата партия. Той се беше огънал пред внушителността и могъществото на Йереми и трябваше да тръгне с него, но колкото по-разклатено виждаше това могъщество, толкова по-склонен беше да се противопоставя на войнствените желания на княза, което веднага се и прояви.