— Ваше княжеско височество, трябва да пазиш повече здравето си, защото цялото отечество разчита на ваше княжеско височество, а вече се вижда, че усилията твърде много са подкопали здравето ти.
— Изглежда, че отечеството мисли другояче, щом ме пренебрегнаха. А сега и сабята изтръгват от ръката ми.
— Ще даде Бог принц Карол да смени владишката корона с кралската, тогава той ще знае кого да издигне и кого да накаже, а ваше княжеско височество си достатъчно силен, за да не се страхуваш сега от никого.
— Затова и аз ще тръгна по своя път.
Може би князът не забелязваше, че и той, подобно на другите „кралчета“, води политика на своя глава, но дори и да го беше разбрал, нямаше да се откаже от нея, защото само едно нещо му беше ясно: че спасява честта на Жечпосполита.
И отново настъпи мълчание, което скоро беше прекъснато от цвиленето на коне и от звука на бойните тръби. Хоронгвите се стягаха за поход. Тия гласове пробудиха княза от неговата замисленост, той тръсна глава, сякаш искаше да изтръска страданието и лошите мисли, после каза:
— А пътуването спокойно ли беше?
— В мшинецките гори срещнах голяма чета селяни, около двеста души, които унищожих.
— Добре. А пленници взе ли, тъй като сега това е важно нещо.
— Взех, но…
— Но вече си заповядал да ги избият, нали?
— Не, ваше княжеско височество! Пуснах ги на свобода.
Йереми погледна учудено Скшетуски, след което веждите му внезапно се свиха.
— Какво? И ти ли вече принадлежиш към миролюбивата партия? Какво значи това?
— Ваше княжеско височество, аз докарах човек за разпит, защото между селяните имаше един преоблечен шляхтич, който остана жив. А другите пуснах, понеже Бог ме дари с голяма милост и утеха. С готовност ще понеса наказанието. Тоя шляхтич е пан Заглоба, който ми донесе вест за княгиня Елена.
Князът се приближи оживен до Скшетуски.
— Жива? Здрава?
— Слава на Всевишния — тъй вярно!
— И къде се е подслонила?
— Намира се в Бар.
— Това е здрава крепост. Мое момче! — Тук князът протегна ръце нагоре и като хвана главата на пан Скшетуски, го целуна няколко пъти по челото. — Радвам се с твоята радост, защото те обичам като собствен син.
Пан Ян целуна сърдечно ръката на княза и при все че отдавна вече беше готов да пролее на драго сърце кръвта си за него, сега отново почувства, че по негова заповед би скочил и в горещия пъкъл. Така тоя страшен и жесток Йереми умееше да печели сърцата на рицарите.
— Е, не ти се чудя, че си пуснал тия селяни. Това ще ти се размине без наказание. Ама хитрец е тоя шляхтич! Значи я е отвел от Задднеприето чак до Бар, нали! Слава Богу! В тия тежки времена това е и за мене истинска радост. Голям хитрец трябва да е той, голям! Я го дай насам тоя Заглоба!
Пан Ян тръгна енергично към вратата, но в същия миг тя се отвори внезапно и се появи червената глава на пан Вершул, който бе изпратен с придворни татари на далечен разезд.
— Ваше височество! — извика той, като дишаше тежко. — Кривонос е взел Полонне, десет хиляди души е избил до крак заедно с жените и децата.
Полковниците отново започнаха да се събират и да се притискат около Вершул, дотърча и киевският воевода, а князът стоеше замислен, защото не очакваше такава вест.
— Ами че там се бяха затворили само руси! Това е невъзможно!
— Жив човек не е излязъл от града.
— Чуваш ли, ваша милост — рече князът, като се обърна към воеводата. — Ха води преговори с такъв неприятел, който дори своите не щади!
Воеводата изпъшка и каза:
— О, кучешки души! Щом е така, по дяволите всичко! Ще продължа нататък с ваше княжеско височество!
— Ти си мой брат! — рече князът.
— Да живее киевският воевода! — викна старият Зачвилиховски.
— Да живее съгласието!
А князът отново се обърна към Вершул:
— Накъде ще тръгнат от Полонне? Не се ли знае?
— Като че ли към Константинов.
— О, за Бога! Тогава полковете на Ошински и Корицки са загубени, те няма да успеят да се измъкнат с пехотата. Трябва да забравим обидата и да им се притечем на помощ. На конете! На конете!
Лицето на княза засия от радост и руменина отново обля хлътналите му бузи, защото пътят на славата пак се отваряше пред него.