Тридесета глава
Войските минаха Константинов и се спряха в Росоловци. Защото князът беше пресметнал, че когато Корицки и Ошински узнаят за превземането на Полонне, ще бъдат принудени да отстъпят към Росоловци, а ако неприятелят поиска да ги преследва, тогава неочаквано ще попадне като в клопка сред цялата княжеска войска и непременно ще претърпи поражение. Тия предвиждания се сбъднаха в по-голямата си част. Войските заеха позиции и чакаха тихо, готови за бой. По-големи и по-малки разезди бяха разпратени на всички страни. А князът с няколко полка спря в селото и зачака. Вечерта татарите на Вершул съобщиха, че откъм Константинов се приближава някаква пехота. Като чу това, князът излезе пред вратата на квартирата си, обкръжен от офицерите, а заедно с тях и няколко десетки по-видни лица, за да гледат пристигането на пехотата. В това време полковете съобщиха за себе си със свирене на тръби и се спряха пред селото, а двамата полковници бързешком дотърчаха задъхани пред княза, за да му предложат услугите си. Това бяха Ошински и Корицки. Като видяха Вишньовецки и великолепната свита от рицари около него, те много се смутиха, несигурни как ще бъдат приети, поклониха се ниско и зачакаха мълчаливо какво ще каже.
— Съдбата се обръща и унизява горделивите — рече князът. — Вие не искахте да дойдете по наша покана, а сега идвате сами.
— Ваше княжеско височество! — каза Ошински смело. — Ние с цялата си душа искахме да служим под командването на ваше княжеско височество, но забраната беше категорична. Който я е дал, той да отговаря за нея. Ние молим да ни простите, при все че сме невинни, защото като военни трябваше да слушаме и да мълчим.
— Значи ли това, че княз Доминик е отменил заповедта? — попита князът.
— Заповедта не е отменена — каза Ошински, — но вече не е задължителна за нас, понеже единственото спасение и запазването на войските ни зависи от благоволението на ваше княжеско височество, под чието командване искаме да живеем, служим и умираме отсега нататък.
Тия думи, пълни с мъжка сила, и фигурата на Ошински направиха най-добро впечатление на княза и околните. Защото Ошински беше прочут воин и макар още млад — нямаше повече от четирийсет години, — беше натрупал военен опит в чуждестранни армии. Всяко войнишко око го гледаше със симпатия. Висок, прав като тръстика, със засукани нагоре жълти мустаци и шведска брада, по облекло и държание напомняше напълно полковниците от Трийсетгодишната война. Корицки, по произход татарин, с нищо не приличаше на него. Дребен на ръст и плещест, той имаше мрачен поглед и чудноват вид с чуждестранното облекло, което не хармонираше с източните му черти. Той командваше полк отбрана немска пехота и се славеше както с мъжеството си, така и със своята мълчаливост и с желязната дисциплина, в която държеше своите войници.
— Чакаме вашите заповеди, ваше княжеско височество — каза Ошински.
— Благодаря за решението на ваша милост панове, а услугите ви приемам. Зная, че войникът трябва да се подчинява, и ако изпратих за вас, то е, понеже не знаех за забраната. Оттук нататък ние ще преживеем заедно и добри, и лоши мигове, но се надявам, че ще бъдете доволни от новата си служба.
— Дано ваше княжеско височество бъде доволен от нас и нашите полкове.
— Добре! — каза князът. — Как мислите, неприятелят далеко ли е зад вас?
— Авангардите са близо, но главната сила едва утре сутрин би могла да бъде тук.
— Добре. Тогава имаме време. Заповядайте, ваша милост панове, на полковете си да минат през площада, та да ги видя и разбера какви войници сте ми довели и дали ще може с тях да се направи много нещо.
Полковниците се върнаха при полковете и след няколко минути влязоха начело на тях в стана. Войниците и офицерите от хоронгвите на княза се изсипаха като мравки, за да видят новите си другари.
Отпред вървяха кралските драгуни под командването на капитан Гиза, с тежки шведски шлемове с високи гребени. Конете им бяха подолски, но избрани и добре охранени, войниците — бодри, отпочинали, с ярки и бляскави униформи и се открояваха с това великолепие сред измършавелите полкове на княза, облечени с изпокъсани и избелели от дъждовете и слънцето дрехи.
След тях вървеше Ошински с полка си, а накрая Корицки.
Похвални възгласи се разнесоха между княжеските рицари при вида на широките немски редици. Куртките им бяха еднакво червени, на раменете им лъщяха мускети. Те вървяха по трийсет в редица, с еднаква крачка, сякаш вървеше един човек, силен и гръмогласен. А всички бяха едри, плещести мъже, стари войници, минали през много страни и през много бойни огньове, в по-голямата си част ветерани от Трийсетгодишната война, стегнати, дисциплинирани и опитни.