„Дали офейкват? — мярна се през ума му. — Точно така!“
Тогава той се изпълни с безкрайна смелост.
— Разбойници! — викна Заглоба. — Така ли се биете срещу шляхтата?
И скочи между бягащите, надмина мнозина и смесил се с навалицата, с още по-голямо хладнокръвие започна да сече. В това време другарите му притиснаха низовци до брега на Случ, обраснал доста гъсто с дървета, и ги гониха по брега до насипа, без да вземат никого в плен, защото нямаше време.
Внезапно пан Заглоба усети, че конят му започва да се разкрачва под него, а същевременно върху него падна нещо тежко и така му омота главата, че наоколо стана съвсем тъмно.
— Ваша милост панове, спасете ме! — викна той, като удряше коня с пети.
Но жребецът, изглежда уморен от тежестта на ездача, само пръхтеше и стоеше на място.
Пан Заглоба чуваше врясъци и виковете на конниците, които прелитаха край него, после целият този ураган премина и наоколо стана сравнително тихо.
И отново мисли, бързи като татарски стрели, започнаха да се мяркат в главата му.
„Какво е това? Какво стана? Боже, Света Богородице, взели са ме в плен!“
Челото му се ороси със студена пот. Изглежда, че бяха увили главата му по същия начин, както някога той беше увил главата на Богун. А тая тежест, която усеща на раменете си — това е ръка на казак. Но защо не го карат или не го убиват? Защо стои на едно място?
— Пусни ме, простако! — викна най-сетне той със сподавен глас. Мълчание.
— Пусни ме, простако! Подарявам ти живота!
Никакъв отговор.
Пан Заглоба още един път заби пети в хълбоците на коня, но пак без резултат. Спънатото животно само се разкрачваше още повече и стоеше на място.
Тогава безкрайна ярост овладя нещастния пленник, той извади ножа от ножницата, която висеше на корема му, и замахна страшно назад. Но ножът разсече само въздуха.
Тогава Заглоба грабна с две ръце покривката, която увиваше главата му, и я смъкна в един миг.
— Какво е това?
Казаци няма. Наоколо е пусто. Само в далечината се вижда как сред пушеците прелитат червените драгуни на Володийовски, а на петнайсетина хвърлея по-нататък святкат броните на хусарите, които гонят останалите живи след боя противници и ги насочват от полето към водата.
А тук в краката на пан Заглоба лежи знаме на запорожки полк. Изглежда, че някой побягнал казак го беше хвърлил така, че дръжката му се беше закачила за рамото на пан Заглоба, а платът бе покрил главата му.
Като видя всичко това и разбра напълно каква е работата, пан Заглоба се опомни съвсем.
— Ах! — рече си той. — Пленил съм знаме. Как така? Може ли да не съм го пленил? Ако в тая битка не загине и правото, сигурен съм в наградата си. О, селяндури! Имате щастие, че конят ми се беше разкрачил. Не съм се познавал, като съм смятал, че повече мога да разчитам на хитростта си, отколкото на храбростта. Аз мога да послужа за нещо повече във войската, а не само да ям сухари. О, за Бога, тук отново лети някаква банда. Не оттук, кучета, не оттук. Дано вълци да го ядат тоя кон! Бий! Убивай!
И наистина нова група казаци летеше към пан Заглоба и виеше с нечовешки гласове, а отзад я гонеха броневаците на Поляновски. И може би пан Заглоба щеше да намери смъртта си под копитата, ако хусарите на Скшетуски, които бяха издавили подгонените от тях, не се връщаха сега, за да притиснат между два огъня придошлите нови части. Като видяха това, запорожците се хвърлиха във водата, но само за да избягнат мечовете и да намерят смъртта си в тинята и в дълбоките трапища. Други падаха на колене и молеха за милост, но умираха под ударите на сабите. Настана страхотна и всеобща гибел, но най-страшна беше на насипа. Всички части, които го бяха минали, бяха унищожени от разположените в полукръг войски на княза. А тия, които още не бяха минали, гинеха под непрестанния огън на оръдията на Вурцел и на залповете на немската пехота. Те не можеха да мръднат ни напред, ни назад, защото Кривонос пращаше все нови и нови полкове, които се блъскаха, тласкаха ония пред тях и задръстваха единствения път за бягство. Човек би казал, че Кривонос се е заклел да погуби собствените си хора, които се блъскаха, душеха, биеха се помежду си, падаха, скачаха във водата от двете страни и се давеха. В единия край се чернееха масите, които бягаха, в другия — масите, които отиваха напред, в средата — планини и камари от трупове, стонове, нечовешки викове, обезумели от страх, бъркотия, хаос. Цялото езеро се напълни с човешки и конски трупове. Водата излезе от бреговете си.