Той намери княза променен до неузнаваемост и се уплаши от вида му, а сам се питаше: „Нима това е вождът, когото видях при Махновка и Константинов?“ Защото пред него стоеше човек, приведен под бремето на грижите, с хлътнали очи и засъхнала уста, сякаш измъчван от тежка вътрешна болест. Попитан за здравето му, князът отговори късо и сухо, а рицарят не посмя повече да пита; ето защо направи рапорта си за своя поход и веднага помоли да напусне за два месеца хоронгвата, за да може да се ожени и да откара жена си в Скшетушев.
При тия думи князът сякаш се събуди от сън. Обичайната му доброта озари мрачното лице, той прегърна пан Скшетуски и каза:
— Значи край на твоята мъка. Отивай, отивай, Бог да те благослови. Аз самият бих искал да бъда на твоята сватба и заради княгинята — като дъщеря на Васил, и заради тебе — като мой приятел. Но в тия времена ми е невъзможно да мръдна оттук. Кога искаш да тръгнеш?
— Ваше княжеско височество, ако ще дори днес!
— Тогава заминавай утре. Не бива да тръгваш сам. Ще ти дам триста татари от Вершуловите, за да можеш да я отведеш безопасно. С тях най-бързо ще стигнеш, а те ще са ти необходими, защото там се шляят безброй банди. Ще ти дам и писмо до пан Йенджей Потоцки, но докато го напиша, докато дойдат татарите, докато най-сетне ти се стегнеш за път, ще мине целият утрешен ден.
— Както ваше княжеско височество заповяда. Ще си позволя само да помоля за разрешение да дойдат с мене Володийовски и Подбипента.
— Добре. Утре ела пак за сбогом и да те благословя. Бих искал също и да пратя някакъв подарък на твоята княгиня. Тя е благороден човек. Ще бъдете щастливи, защото сте достойни един за друг.
Рицарят вече беше коленичил и прегръщаше коленете на любимия вожд, а той повтори още няколко пъти:
— Бог да ти даде щастие! Бог да ти даде щастие! Е, утре ела пак.
Но рицарят не ставаше и не си отиваше, сякаш искаше да моли за още нещо. Най-сетне избухна:
— Ваше княжеско височество!
— Какво има още? — попита меко князът.
— Ваше княжеско височество, прости ми смелостта, но… на мене сърцето ми се къса… и от голямата мъка идва тая смелост: какво ви е, ваше княжеско височество? Грижа ли ви измъчва или болест?
Князът сложи ръка на главата му.
— Ти не може да знаеш това! — каза той със сърдечен глас. — Ела утре пак.
Пан Скшетуски стана и се отдалечи със свито сърце.
Вечерта в квартирата му дойде старият Зачвилиховски, а с него малкият Володийовски, пан Лонгинус Подбипента и пан Заглоба. Седнаха около масата и веднага в стаята влезе Женджан, който носеше чаши и кана.
— В името на Отца и Сина! — извика пан Заглоба. — Виждам, че слугата на ваша милост е възкръснал.
Женджан се приближи и му прегърна коленете.
— Не съм възкръснал аз, ами не бях умрял, че нали ваша милост ме спаси.
А пан Скшетуски добави:
— И после постъпил на служба при Богун.
— Тогава в пъкъла ще му дадат по-висок чин — каза пан Заглоба, а после се обърна към Женджан с думите: — Надали ти е била много сладка тая служба, вземи тоя талер за утешение.
— Покорно благодаря, ваша милост — каза Женджан.
— Той ли?! — извика пан Скшетуски. — Той е по-хитър от дявола. От казаците изкупувал плячка и каквото има сега, ние двамата с ваша милост не бихме могли да го купим, дори ако ваша милост продадеш всичките си имоти в Турция.
— Така ли? — каза пан Заглоба. — Дръж тогава моя талер и расти, мило дръвче, защото, ако не за крайселски кръст, то за бесилка ще дотрябваш. Добро е това момче. — Тук пан Заглоба хвана Женджан за ухото и като го дърпаше леко, продължаваше да говори: — Обичам хитреците и ти предсказвам, че ще станеш човек, ако не останеш говедо. А как ме споменава там твоят господар Богун?
Женджан се усмихна, защото се почувства поласкан от думите на пан Заглоба и от похвалата, и отвърна:
— О, ваша милост, когато той споменава ваша милост, зъбите му така скърцат, та чак искри хвърчат.
— Върви по дяволите! — извика пан Заглоба с внезапен гняв. — Какво ми дрънкаш тук!