Женджан излезе, а те започнаха да разговарят за утрешното пътуване и за безкрайното щастие, което очаква пан Ян. Медовината скоро оправи настроението на пан Заглоба и той веднага почна да закача Скшетуски и да му подхвърля ту за кръщавки, ту пък за увлечението на пан Йенджей Потоцки по княгинята. А пан Лонгинус въздишаше. Пиеха и се радваха в душата си. Най-сетне разговорът премина към военната конюнктура и княза. Скшетуски, който бе отсъствал около петнайсет дни от стана, попита:
— Кажете ми, ваша милост панове, какво е станало с нашия княз? Той сега е друг човек. Аз вече не разбирам всичко това. Бог му даваше победа след победа. А че там го били пренебрегнали при назначаването на военното ръководство — какво от това? Затова пък сега цялата войска приижда при него, така че без ничие благоволение ще стане хетман и ще свърши с Хмелницки… А той, изглежда, се измъчва и измъчва от нещо!
— Може подагра да го е хванала — каза пан Заглоба. — Тя като ме удари понякога в палеца, по три дни ме държи меланхолията.
— А пък аз ще ви кажа, братлета — продума пан Подбипента, като клатеше глава. — Това не съм го чул лично от свещеник Муховецки, но чувах, че е казал на някого защо се измъчва князът… Аз сам не казвам нищо: той е милостив господар, добър и велик боец… Не е моя работа да го съдя, но свещеник Муховецки като че ли… впрочем знам ли аз каква е работата.
— Ей, гледайте го, ваша милост панове, тоя литовец! — възкликна пан Заглоба. — Как ще живея аз като негов храненик, когато той не знае човешки език! Какво искаше да кажеш, ваша милост? Въртиш, въртиш като заек покрай скривалището си, а същността не можеш да улучиш.
— Какво си чул наистина, ваша милост? — попита пан Ян.
— Ах! Как да кажа… Приказваха нещо, че князът бил пролял много кръв. Той е велик вожд, но не знае мярка в наказанията и затова всичко виждал в червено — и денем червено, и нощем червено, сякаш червен облак го е забулил!
— Не говори глупости, ваша милост! — изгърмя гневно старият Зачвилиховски. — Това са женски приказки! В мирно време нямаше по-добър господар за тая сган, а че няма милост към бунтовниците, та какво от това? То е заслуга, а не грях. Нима има мъки и наказание, достойни за тези, които удавиха отечеството в кръв, които пратиха собствения си народ в татарско робство, без да щат да знаят нито за Бог, нито за кралско величество, нито за отечество, нито за началство? Къде, ваша милост, можеш да ми покажеш подобни чудовища? Къде е имало такива жестокости, каквито си позволяваха те към жените и малките деца? Къде такива ужасни престъпления? Та за такова нещо нима е много колът или бесилката?! Тюх, тюх! Ти, ваша милост, имаш желязна ръка, но женско сърце. Видях как скимтеше, когато печаха Пулян на огън, и казваше, че би предпочел да си го убил на място. Но князът не е жена, знае как да награждава и как да наказва. Какви ми ги разправяш, ваша милост!
— Та нали казах, отче, че не зная — оправдаваше се пан Лонгинус. Но старецът пъхтя още дълго, гладеше с ръка млечнобялата си коса и мърмореше:
— Червено! Хм! Червено!… Това е вече нещо ново! Зелено има в главата си оня, дето е измислил това, а не червено!
Настана кратка тишина, само през прозорците долиташе крясъкът на разгулялата се шляхта.
Малкият Володийовски прекъсна мълчанието, което цареше в стаята.
— А как мислите вие, отче, какво може да му е на нашия господар?
— Хм! — рече старецът. — Аз не съм му изповедник, та не зная. Сам си блъскам главата да разбера върху какво мисли той. Изглежда, че това е някаква душевна борба, другояче не може да бъде — а колкото е по-голяма душата, толкова мъката е по-тежка…
Старият рицар не се лъжеше, защото в тоя момент князът, вождът и победителят, лежеше в жилището си в праха пред разпятието и водеше една от най-тежките битки в живота си.
Стражите в збаражкия замък обявяваха полунощ, а Йереми още продължаваше да разговаря с Бога и със собствената си възвишена душа. Разумът, съвестта, любовта към отечеството, гордостта, чувството за собствена сила и за великите му задачи се бяха превърнали в гърдите му в борци и водеха ожесточена борба помежду си, от която гърдите се пръскаха, главата се пръскаше и болка разкъсваше всички части на неговото тяло. Въпреки волята на примаса, на канцлера, сената, на главното командване, въпреки волята на правителството при тоя победител идваха редовните войски, шляхтата, частно наетите чуждестранни хоронгви, с една дума, цялата Жечпосполита се поставяше в негови ръце, прибягваше под неговото крило, съдбата си поверяваше на неговия гений и чрез най-добрите си синове викаше. „Спасявай, защото само ти можеш да спасиш!“ Още месец, още два и при Збараж ще се съберат сто хиляди бойци, готови за бой на живот и смърт срещу хидрата на гражданската война. Тук картини на бъдещето, осияни от някаква безкрайна светлина на слава и могъщество, започнаха да минават пред очите на княза. Ще затреперят тия, които бяха искали да го пренебрегнат и унижат — а той ще грабне тия железни полкове от рицари, ще ги поведе по украинските степи към такива победи, към такива триумфи, за каквито историята още не е чувала. И князът усеща у себе си съответната сила — от раменете му израстват крила като на Свети Архангел Михаил. В тоя миг той се превръща в някакъв исполин и не може да го побере нито целият замък, нито целият Збараж, нито цялата Рус. За Бога! Той ще унищожи Хмелницки! Ще смачка бунта — той ще върне спокойствието на отечеството! Князът вижда просторни бойни поля, многохилядни войски, чува гърма на оръдията… Битка! Битка! Нечуван погром, небивал погром! Много хиляди тела, безброй знамена застилат окървавената степ, а той стъпва по тялото на Хмелницки и тръбите тръбят победа, а гласът им се носи от море до море… Князът скача и протяга ръце към Христос, а около главата му пламти някаква червена светлина. „Христе! Христе! — вика той. — Ти знаеш, ти виждаш, че аз мога да направя това, кажи ми, че съм длъжен!“