Цялата група се движеше бързо напред и само пръхтенето на конете и иззвъняването на стреме о стреме нарушаваха тишината. После каларашите от задните коли подхванаха тъжна влашка песен, но скоро спряха и вместо това се разнесе носовият глас на пан Лонгинус, който запя набожно „Аз направих на небето да изгрява непрестанна светлина и като мъгла покрих цялата земя“. В това време се стъмни. Звездите замигаха по небето, а от влажните лъки като безкрайно море се надигаха бели мъгли.
Навлязоха в гора, но едва изминаха неколкостотин метра и се чу конски тропот — пред кервана се появиха петима конници. Това бяха младите князе, които, уведомени от кочияша за случилото се с майка им, бяха побързали да я посрещнат, като караха със себе си кола, впрегната с четири коня.
— Вие ли сте, деца? — извика старата княгиня. Конниците се приближиха до колите.
— Ние, мамо!
— Здравейте! Благодарение на тия панове не се нуждая вече от помощ. Това са синовете ми, които препоръчвам на благосклонните панове: Симеон, Юрий, Андрей и Николай, но кой е петият? — каза тя, като се взираше внимателно: — Хей, ако старите ми очи виждат в тъмното, това е Богун, нали?
Девойката се дръпна бързо навътре в каляската.
— Моите почитания, княгиньо, и на вас, княгиньо Елена! — каза петият конник.
— Богун! — обади се старата. — От полка ли идваш, соколе? И с лютня? Здравей, здравей! Хей, деца! Поканих тяхна милост да пренощуват в Розлоги, а сега вие им се поклонете. Гост вкъщи — Бог вкъщи! Направете чест на дома ни, ваша милост панове.
Синовете на княгинята свалиха шапки.
— Покорно ви каним, ваша милост панове, в нашия скромен дом.
— Техни милости вече ми обещаха — и негово превъзходителство посланикът, и негова милост поручикът. Знатни кавалери ще приемаме, само че като са привикнали в дворците на изтънчени гозби, не зная дали ще им бъде вкусна нашата бедна трапеза.
— С войнишки хляб сме отрасли ние, а не с дворцов — каза пан Скшетуски.
А пан Розван Урсу добави:
— Опитвал съм аз вече гостолюбивия хляб в шляхтишките домове и знам, че и дворцовият не може да се сравни с него.
Колите тръгнаха, а старата княгиня продължи да говори:
— Отдавна свършиха добрите времена за нас. Във Волин и в Литва още има Курцевичи, които държат войска и живеят съвсем по господарски, но те не искат и да знаят за по-бедните си роднини — дано ги Бог накаже за това. У нас е почти казашка бедност, за която, ваша милост панове, трябва да ни извините и да приемете с открито сърце това, което ви предлагаме от душа. Аз и петимата ми синове имаме едно село и петнайсетина слободи, а при нас е и нейна милост, за която трябва да се грижим.
Поручикът се учуди на тия думи, защото в Лубни бе слушал, че Розлоги е голямо шляхтишко имение и че принадлежи на княз Васил, бащата на Елена. Но не сметна за удобно да пита как тоя имот е преминал в ръцете на Константин и вдовицата му.
— Значи, ваша милост, имаш петима синове? — попита пан Розван Урсу.
— Имах петима като лъвове — каза княгинята, — но на най-големия, Васил, поганците в Белгород му изгориха очите с факли и от това се побърка. Когато младите тръгнат на поход, аз оставам вкъщи само с него и с нейна милост, от която имам повече неприятности, отколкото радост.
Презрителният тон, с който старата княгиня говореше за своята сродница, беше толкова очевиден, че не убягна от вниманието на поручика. Гърдите му закипяха от гняв и той за малко да се разпсува, но думите замряха на устата му, когато погледна младата княгиня и при светлината на месеца видя очите й, плувнали в сълзи.
— Какво ти е, ваша милост? Защо плачеш? — попита той тихо. Княгинята мълчеше.
— Аз не мога да понеса сълзите на ваша милост — продължи пан Скшетуски и се наведе към нея, а като видя, че старата княгиня разговаря с Розван Урсу и не гледа към тях, продължи да настоява:
— За Бога, кажи поне една думичка, защото Бог вижда, че и кръвта, и живота си бих дал, за да те утеша.
Внезапно усети, че един от конниците така силно напира към него, та хълбоците на конете им почват да се търкат един о друг.
Разговорът с княгинята бе прекъснат и пан Скшетуски, удивен, но и разсърден, се обърна към смелчака.
При светлината на месеца видя две очи, които го гледаха дръзко, предизвикателно и същевременно с подигравка.