Богун замлъкна, защото гласът му се пресече в гърлото и излезе като стон, а лицето на Елена ту се зачервяваше, ту бледнееше. Колкото повече думите на бунтовническия главатар изразяваха безкрайна любов, толкова по-голяма пропаст се отваряше пред девойката — пропаст без дъно, без надежда за спасение.
А казакът почина малко, овладя се и така продължи да говори:
— Кажи какво искаш. Ето, гледай как е украсена тази стая. Това е мое, това е плячка от Бар. На шест коня го донесох за тебе. Кажи какво искаш — жълто злато, блестящи дрехи, искрометни скъпоценности, покорни роби. Аз съм богат, имам достатъчно свое, а и Хмелницки няма да се поскъпи да ми даде имот, и Кривонос няма да се поскъпи, ти ще бъдеш като княгиня Вишньовецка, замъци ще превзема за теб, половин Украйна ще ти подаря. Защото макар да съм казак, а не шляхтич, аз съм атаман с бунчук, десет хиляди молойци са под мое командване — повече, отколкото има княз Ярема. Кажи, каквото искаш, само не бягай от мене. Само остани с мене, гълъбице, и ме обикни.
Княгинята се повдигна съвсем бледа върху възглавниците. Но сладкото й чудно лице изразяваше толкова несломима воля, гордост и сила, че тая гълъбица в тоя миг приличаше повече на орлица.
— Ако ваша милост чакаш моя отговор — каза тя, — тогава знай, че дори да ми предстои цял век да пъшкам под твое робство, никога, никога няма да те обикна, кълна се в Бога!
Богун се бори някое време със себе си.
— Ти не ми говори такива неща! — каза той с хриплив глас.
— А ти не ми говори за своята любов, защото това за мене е срам, яд и обида. Аз не съм за тебе.
Богун стана.
— А за кого си ти, княгиньо Курцевич? Чия щеше да бъдеш ти в Бар, ако не бях аз?
— Който спасява живота ми, за да ме опозори и да ме хвърли в робство, той е мой враг, а не приятел.
— Ти да не смяташ, че селяните щяха да те убият? Страшно е да се помисли!…
— Ножът щеше да ме убие, но ти ми го изтръгна!
— И няма да ти го дам, защото трябва да бъдеш моя — избухна казакът.
— Никога! По-добре смърт!
— Трябва и ще бъдеш.
— Никога.
— Ей, ако ти не беше ранена, след това, което ми каза, още днес щях да изпратя молойци в Рашков да ми довлекат тук за косата някой калугер и утре щях да бъда твой мъж. Тогава какво? Грях е да не се обича мъжът и да не се привържеш към него! Хей, ти светлейша панно, тебе те обижда и сърди казашката любов. Но коя си ти, та аз да съм селяк за тебе? Къде са твоите замъци, боляри и войска? Какво те сърди тебе? Какво те обижда? Аз те взех на война, ти си моя пленница. Ох, ако аз бях селяк, с камшик по белите плещи щях да те науча на ум и без поп щях да се наситя на твоята хубост — ако аз бях селяк, а не рицар!
— Ангели небесни, спасете ме! — шепнеше княгинята.
Но все по-голяма ярост се изписваше по лицето на казака и гневът надигаше косата му.
— Аз зная — казваше той — какво те обижда, защо ми се противиш! За друг пазиш ти своя момински свян — но няма да го бъде, докато съм жив, докато съм казак! Шляхтич голтак! Нехранимайко! Подъл лях! Смърт за него! Щом те погледна, щом те завъртя в танц, и те взе цялата, а ти, казаче, страдай, троши си главата! Но аз ще го хвана и ще заповядам да му одерат кожата и с гвоздеи да го набодат. Знай ти, че Хмелницки отива срещу ляхите, че и аз отивам с него — и ще намеря, ако ще под земята, твоя любимец, а като се върна, в краката ти като армаган ще хвърля вражеската му глава.