Елена не чу последните думи на атамана. Болката, гневът, раните, вълнението, ужасът я лишиха от сили — безкрайна слабост обзе цялото й тяло, очите и мислите й угаснаха — и тя падна в несвяст.
Богун стоя известно време бледен от гняв, с пяна на устата; внезапно той забеляза тая мъртва, увиснала безсилно назад глава и от устата му се изтръгна почти нечовешки вик:
— Тя е мъртва! Горпина! Горпина! Горпина!
И рухна на земята.
Исполинката се втурна с всички сили в гостната.
— Какво става с тебе?
— Спаси я! Спаси я! — викаше Богун. — Аз я убих, моята душа, моята светлина!
— Ти какво, да не си полудял?
— Убих я! Убих я! — стенеше бунтовническият главатар и чупеше ръце над главата си.
Но Горпина се приближи до княгинята и веднага позна, че това не е смърт, а само тежък припадък, и като отпрати Богун зад вратата, започна да я свестява.
След малко княгинята отвори очи.
— Е, момиче, нищо ти няма — каза вещицата. — Изглежда, че си се уплашила от него и ти е прилошало, но това ще мине и ще бъдеш здрава. Ти си момиче като ябълка, дълго още ще живееш на този свят и ще бъдеш щастлива.
— Коя си ти? — попита княгинята със слаб глас.
— Аз ли? Твоя прислужница, защото той така заповяда.
— Къде съм аз?
— В Дяволски дол. Тук е същинска пустиня, никого няма да видиш освен него.
— И ти ли живееш тук?
— Тук е нашият дом. Аз се казвам Донцовна, а брат ми е полковник под командването на Богун, добри молойци води, а аз седя тук — и ще те пазя в тая златна стая. Не стая, ами палат — гледай как блести! За тебе докара той всичко това.
Елена погледна хубавото лице на момата и това лице й се стори напълно искрено.
— А ще бъдеш ли добра към мене?
Белите зъби на младата вещица блеснаха в усмивка.
— Ще бъда, как няма да бъда! — каза тя. — Но и ти бъди добра към атамана. Той е сокол, той е славен молоец, той те…
Тук вещицата се наведе към ухото на Елена и започна да й шепне нещо, а накрая избухна в смях.
— Вън! — викна княгинята.
Тридесет и шеста глава
Сутринта след два дни Донцовна и Богун седяха под върбата край воденичното колело и гледаха водата, която се пенеше под него.
— Ти ще я пазиш, ще я пазиш, няма да сваляш очи от нея — да не излиза никога от дола! — казваше Богун.
— От дола към реката има само една тясна шийка, а тук е доста широко място. Заповядай да засипят теснината с камъни и тогава ще бъдем тук като в дъното на гърне, когато ми дотрябва, аз ще си намеря изход.
— А с какво живеете вие тук?
— Черемис сади кукуруз при скалите, лозе гледа и птици с примки лови. С онова, което ти докара, няма да й липсва нищо освен птиче мляко. Не се страхувай, тя няма да излезе от дола и никой няма да узнае за нея, стига твоите хора да не се разбъбрят, че тя е тук.
— Аз им заповядах да се закълнат. Те са верни молойци, няма да се разбъбрят дори ремъци да дерат от кожата им. Но ти самата казваше, че тук идват хора да им врачуваш.
— Понякога идват от Рашков, а понякога, като чуят, и Бог знае откъде. Но те спират при реката, никой не влиза в дола, защото ги е страх. Ти видя костите. Случваше се и някои да поискат да влязат, та техните кости лежат там.
— Ти ли си ги избила?
— Който ги е убил, убил ги е! Щом някой иска да му врачувам, чака при входа на дола, а аз отивам при колелото. Каквото видя във водата, връщам се и казвам. Ей сега ще гледам и на тебе, само че не зная дали ще се покаже нещо, защото невинаги се вижда.
— Стига да не видиш нещо лошо.
— Ако е лошо, няма да заминеш. И без това е по-добре да не заминаваш.
— Длъжен съм. Хмелницки ми писа до Бар да се връщам, Кривонос поръчва същото. Сега ляхите идат с големи сили срещу нас, та трябва да бъдем заедно.
— А кога ще се върнеш?
— Не зная. Ще има голяма битка, каквато още не е имало. Или за нас смърт, или за ляхите. Ако ни победят, ще се скрия тук, ако ние победим, ще се върна за моята гургуличка и ще замина с нея за Киев.
— Ами ако загинеш?
— За това ми гледай, та да зная.
— Ами ако загинеш?
— Веднъж ме е майка раждала.
— О! А какво ще правя аз тогава с това момиче! Да й извия врата ли?