Богун седеше замислен. Пробуди го едва идването на Горпина.
— Ти нищо повече ли не видя? — попита я той.
— Каквото се показа, това е, нищо повече няма да видя.
— А не лъжеш ли?
— Кълна се в брат си, че казах истината. Него ще го набучат на кол. С волове за краката ще го теглят. Мене ми е мъчно за него. Ех, не само на него му е писано да мре! Колко трупове се показаха! Никога не съм виждала толкова! Ще има голяма война по света.
— А нея ти я видя с ястреб над главата, нали?
— Така е.
— И тя беше с булчински венец?
— С венец и бяла рокля.
— А откъде знаеш, че тоя ястреб съм аз? Нали ти разказвах за младия лях шляхтич — може да е той.
Вещицата сбърчи вежди и се замисли.
— Не — каза тя след малко и разтърси глава. — Ако беше лях, щеше да е орел.
— Слава богу! Слава богу! А сега ще ида при молойците, за да приготвят конете за път. През нощта ще тръгнем.
— Значи непременно ще заминеш.
— Хмел ми заповядва, и Кривонос ми заповядва. Ти добре видя, че ще има голяма война, същото прочетох и аз в Бар, в писмото от Хмел.
Богун всъщност не знаеше да чете, но се срамуваше да признае, защото не искаше да го смятат за простак.
— Тогава заминавай! — каза вещицата. — Ти си щастлив. Хетман ще станеш: над тебе видях три бунчука, както те виждам сега.
— И хетман ще стана, и княгинята за жена ще взема — на мене не ми прилича селянка да взема.
— Със селянка другояче ще приказваш, а с тая те е срам. Трябваше лях да се родиш.
— Аз не съм по-лош от лях.
След тия думи Богун отиде в конюшнята при молойците, а Горпина — да сготви ядене.
Вечерта конете бяха готови за път, но Богун не бързаше да тръгне. Седеше върху една купчина килими в гостната стая с теорба в ръка и гледаше към своята княгиня, която вече беше станала от леглото, но се бе сгушила в другия ъгъл на стаята и тихо си четеше молитвата, без да обръща внимание на бунтовническия главатар, сякаш изобщо го нямаше в стаята. Той, напротив, следеше с очи всяко нейно движение, ловеше с уши всяка въздишка — и сам не знаеше какво да прави със себе си. Току отваряше уста да започне разговор, но думите не излизаха от гърлото му. Смущаваше го бледото мълчаливо лице с израз на някаква суровост във веждите и устата. Тоя израз Богун не беше виждал по-рано у нея. И неволно си припомни подобни вечери в Розлоги, които се изправиха като живи в ума му: как той и братята Курцевичи сядаха около дъбовата маса. Старата княгиня лющеше слънчогледово семе, князете хвърляха зарчета с чаша — а той се взираше в прекрасната княгиня, както и сега се взира. Но тогава беше щастлив, тогава разказваше за своите походи с низовците, а тя слушаше и понякога черните й очи се спираха върху лицето му, а леко отворената малинова уста свидетелстваше с какъв интерес слуша. Сега тя дори не го погледна. Тогава, засвиреше ли той на теорба, тя и слушаше, и гледаше, а на него чак сърцето му се топеше. И чудо небивало: нали сега той е неин господар, грабнал я е с оръжие в ръка, тя е негова пленница, негова робиня — може да й заповядва, а пък тогава се чувстваше и по-близък с нея, и по-равен на нейното обществено положение! Курцевичи бяха негови братя, следователно тя, тяхна братовчедка, му беше не само любима, не само сокол, най-мила черновежда, но сякаш и роднина. А сега пред него стои горда, мрачна, мълчалива, безмилостна панна. Ей, гняв кипи в него! Той би й дал да разбере какво значи да пренебрегва казак, но той обича тая безмилостна панна — кръвта си би дал за нея, а колчем гневът го сграбчеше за гърдите — сякаш някаква невидима ръка го хваща за косата, някакъв глас изгърмява в ухото: „Стой!“ Впрочем той е избухвал вече като пламък, а после си е блъскал главата в земята. Това му беше ползата. И сега казакът се гърчи, защото чувства, че й е неприятен в тая стая. Да беше се усмихнала, да беше казала добра дума — тогава той би паднал в краката й и би заминал по дяволите, та цялата си мъка, гняв и унижение да удави в ляхска кръв. А тук е роб пред тая княгиня. Ако не я познаваше от по-рано, ако това беше ляшка, взета от първия шляхтишки двор, той щеше да има повече смелост — но това е княгиня Елена, за която се беше кланял на Курцевичи, за която беше готов да даде и Розлоги, и всичко, което имаше. Затова още повече се срамува да се покаже като селяк пред нея, затова е още по-несмел към нея.
Времето минава, пред къщата се чуват тихите гласове на молойците, които навярно вече са на седлата и чакат атамана, а атаманът се измъчва. Светлият пламък на факлата пада върху лицето му, върху богатия контуш и теорбата — а тя поне да беше погледнала! Атаманът е и огорчен, и гневен, и му е мъчно, и глупаво. Той би искал да се сбогува нежно, а се страхува, че това сбогуване няма да бъде такова, каквото желае от душа, страхува се, че ще си отиде с горчивина, с гняв, с болка.