— Това е към Бар — измърмори Заглоба.
— Ще дойдем с тебе.
— Трябва да отидеш за разрешение и да попиташ дали князът не ти е определил друга работа.
— Тогава да идем заедно. Имам да го питам и нещо друго.
— И ние ще дойдем с вас — каза Заглоба.
Станаха и тръгнаха. Квартирата на княза беше доста далеко, на другия край на стана. В предната стая беше пълно с офицери от разните хоронгви, тъй като отвсякъде пристигаха войски в Чолгански камък и всички тичаха да предложат на княза службата си. Пан Володийовски трябваше да чака доста дълго, докато успеят с пан Подбипента да се изправят пред лицето на княза, но затова пък князът веднага им позволи и сами да тръгнат, и няколко драгуни русини да вземат със себе си, които щяха да се престорят, че уж бягат от стана, да отидат при казаците на Богун и там да разпитат за княгинята. А на Володийовски князът каза:
— Аз сам намирам разни задачи на Скшетуски, защото виждам, че болката се е затворила в душата му и ще го изяде, а ми е неизразимо мъчно за него. Той нищо ли не ви говори за мъката си?
— Съвсем малко. В първия момент скочи, за да тръгне слепешката между казаците, но си спомни, че сега хоронгвите стоят nemine excepto и че сме служители на отечеството и преди всичко него трябва да спасяваме, затова изобщо не дойде при ваше княжеско височество. Само Бог знае какво става в душата му. И го подлага на тежки изпитания. А ти бди, ваша милост, над него, виждам, че си му верен приятел.
Пан Володийовски се поклони ниско и излезе, защото тъкмо тогава при княза влязоха киевският воевода, стобницкият староста, пан Денхоф, сокалският староста и още няколко други военни първенци.
— Е, какво? — попита го Скшетуски.
— Идвам с тебе, но най-напред трябва да се отбия в твоята хоронгва, понеже имам да изпращам няколко човека с поръчение.
— Да вървим заедно.
Излязоха, а с тях пан Подбипента, Заглоба и старият Зачвилиховски, който отиваше при своята хоронгва. Недалече от шатрите на драгунската хоронгва на Володийовски срещнаха пан Лашч, който вървеше или по-скоро се олюляваше начело на петнайсетина шляхтичи, защото и той, и другарите му бяха съвсем пияни. При тая гледка пан Заглоба въздъхна. Нали още при Константинов се бяха обикнали с коронния стражник, понеже в известно отношение си приличаха като две капки вода. Пан Лашч, макар и страшен рицар и като малцина други опасен за поганците, беше същевременно прочут размирник, пияница, комарджия, обичаше да прекарва свободното си от битки, молитви, събрания и скандали време сред хора като пан Заглоба, да пие на провала и да слуша разни неприлични шеги. Той беше голям нехранимайко и беше причинил толкова размирици, толкова пъти беше нарушавал закона, че във всяка друга държава отдавна би платил с главата си. Над него тегнеше не една присъда, но той дори в мирно време не се безпокоеше от това, а камо ли сега, през време на война, когато всичко това беше още повече забравено. Лашч се беше присъединил към княза още при Росоловци и при Константинов извърши големи подвизи, но след почивката в Збараж стана почти непоносим поради шума, който вдигаше. От друга страна, никой не би могъл да пресметне и да запише колко вино беше изпил пан Заглоба у него, колко беше приказвал и разказвал за голямо удоволствие на пан Лашч, който всеки ден го канеше.
Но след известието за превземането на Бар пан Заглоба помръкна, загуби настроение, хумор и повече не посещаваше стражника. Пан Лашч дори си мислеше, че тоя весел шляхтич е напуснал войската и е заминал някъде, когато неочаквано го видя пред себе си.
Той протегна ръце към него и рече:
— Здравей, ваша милост. Защо не се отбиеш при мене? Какво правиш?
— Правя компания на пан Скшетуски — отвърна шляхтичът тъжно. Пан Лашч не обичаше Скшетуски поради неговата сериозност и го наричаше старомодник, а за нещастието му знаеше отлично, понеже беше присъствал на пира в Збараж, когато дойде вестта за падането на Бар. Но като човек разюздан по природа, а при това и пиян в тоя момент, той не зачете човешката болка, ами хвана поручика за копчето на жупана и попита:
— Ти, ваша милост, за момата ли плачеш?… А лъскава ли беше? А?
— Пусни ме, ваша милост! — каза Скшетуски.
— Чакай!
— Отивам по служба и не мога да изслушам заповедите на ваша милост.
— Чакай! — каза Лашч с упоритостта на пиян човек. — Службата си е твоя работа, а не моя. Мене тук никой не може да ми заповядва.
После сниши глас и повтори въпроса: