Внезапно Космач се приближи до него:
— Ваша милост командире, някакви конници се виждат зад възвишението.
— Да вървят по дяволите! Къде? Къде?
— Ами там, зад хълма. Знамена видях.
— Войска ли е?
— Изглежда, че е войска.
— Кучетата да ги ядат. А много ли са?
— Не се знае, защото са далеко. Да бяхме се скрили тук, зад ония скали, ще ги нападнем ненадейно, защото пътят им е оттук. Ако са много, пан Володийовски не е далеко, ще чуе гърмежите и ще долети на помощ.
Неочаквано смелостта замая главата на пан Заглоба като вино. Може би отчаянието му вдъхна такава готовност за действие, а може би надеждата, че пан Володийовски е още близо, затова той извади сабята си, хвърли заплашителен поглед наоколо и викна:
— Скрийте се зад скалите! Ще ги нападнем изневиделица! Ще ги науча тия негодници!…
Опитните войници на княза веднага завиха към скалите и в миг се наредиха в боен ред, готови за неочаквано нападение.
Мина цял час: най-сетне се чу гълчава на далечно множество, ехото носеше отгласи от весели песни, а след малко до ушите на спотаилите се войници достигнаха звуци на цигулки, гайди и дайре. Вахмистърът отново се приближи до пан Заглоба и каза:
— Това не е войска, пане командир, не са казаци. Това е сватба.
— Сватба ли? — рече Заглоба. — Ще им засвиря аз, нека почакат малко!
След тия думи той тръгна с коня, а след него войниците и се строиха в редици на пътя.
— След мене! — викна заплашително Заглоба.
Всички войници полетяха в тръс, а после в галоп, заобиколиха скалата и внезапно застанаха до самата група от хора, смутени и разтревожени от неочакваната гледка.
— Стой! Стой! — викаха от двете страни.
Това беше наистина селска сватба. Най-напред яздеха на коне гайдар, теорбист, цигулар и двама с дайрета, вече малко пийнали, които свиреха шумно игриви танцови мелодии. Зад тях яздеше булката, хубава девойка, с тъмен жупан и с отпусната върху раменете коса. Заобикаляха я шаферките, които пееха песни и носеха нанизани на ръцете венци — а всички девойки бяха на коне, яхнали по мъжки, нагиздени, накичени с полски цветя, и отдалеч изглеждаха като група казаци. Във втората редица на буен кон яздеше младоженецът сред шафери с венци на дълги пръти, подобни на пики; шествието завършваха родителите на младоженците и гостите, всички на коне. Само буретата с водка, медовина и бира бяха натоварени на леки, постлани със слама каручки, и бълбукаха примамливо по неравния каменист път.
— Стой! Стой! — викаха от двете страни, след което сватбеното шествие се обърка. Момичетата започнаха да викат пронизително и се отдръпнаха назад, а момците и по-възрастните сватбари изскочиха напред, та с гърдите си да заслонят младите девойки от неочаквано нападение.
Пан Заглоба скочи пред тях и като размахваше сабя и святкаше с нея в очите на уплашените селяни, започна да крещи:
— Ах вие, хайти такива, кучи опашки, бунтовници! Бунт ще вдигате, а! С Кривонос сте, негодници, а? Тръгнали сте да шпионирате? Препречвате пътя на войската, така ли? Ръка срещу шляхтата вдигате, а? Ще ви дам аз да се разберете, мръсни кучешки души! Във вериги ще заповядам да ви оковат, на кол да ви набият, нехранимайковци, поганци! Сега ще платите за всички престъпления!
Стар и бял като гълъб сватбар слезе от коня, приближи се до шляхтича и като хвана покорно стремето му, започна да се кланя до пояс и да моли:
— Смилете се, светлейши рицарю, не погубвайте бедните хора. Бог ни е свидетел, че сме невинни, не на бунт сме тръгнали, ние се връщаме от черква, от Гусятин: венчахме нашия роднина Димитър ковача с Ксеня, дъщерята на бъчваря. Ние сме сватбари, сватбен кравай носим.
— Това са невинни хора, пане — прошепна вахмистърът.
— Махай се, това са негодници! От Кривонос са дошли на сватба! — изрева Заглоба.
— Дано го гръм удари! — извика старецът. — Очите ни не са го виждали, ние сме бедни хора. Смилете се, светлейши пане, позволете ни да минем, ние никому не правим ало, а знаем своите задължения.
— До Ярмолинци вързани ще отидете!…