И за трети път той почна да се клати, но сега целта на усилията му беше да се обърне с крака към стената. Като постигна и това, започна да се мести покрай нея. Сабята още стоеше между коленете и ръцете му, но дръжката постоянно се закачаше с кръсташа за неравния под; най-сетне се закачи по-здраво. Пан Заглоба се килна за последен път и за миг радост го закова на място.
Сабята бе излязла напълно.
Тогава шляхтичът свали ръце от коленете си и при все че бяха вързани, можа да хване сабята. Придържайки с крак ножницата, измъкна острието.
Сега разсичането на въжето, с което бяха вързани краката му, беше работа за един миг.
По-мъчно беше с ръцете. Пан Заглоба трябваше да нагласи сабята върху тора с тъпото надолу и острото нагоре и да търка въжетата отгоре, докато ги разсече.
Като направи това, той беше вече не само свободен от въжетата, но и въоръжен.
Затова си отдъхна дълбоко, а после се прекръсти и започна да благодари на Бога.
Но от разрязването на въжетата до отърваването от ръцете на Богун беше още много далеко.
— Какво по-нататък? — питаше се пан Заглоба.
И не намираше отговор. Наоколо кочината беше обградена от молойци; общо те бяха около сто души; и мишка не би могла да се измъкне незабелязано, камо ли човек, дебел като пан Заглоба.
— Виждам, че почвам да се въртя като муха без глава — каза си пан Заглоба, — а умът ми го бива само да си намажа ботушите с него, при все че и по-хубава вакса човек може да си купи от унгарците по панаирите. Ако Бог не ми прати някакво хрумване, ще ме направят на печено за гарваните, но ако ми прати, обещавам да живея в целомъдрие като пан Лонгинус.
Повишеният тон в разговора на молойците зад стената прекъсна по-нататъшните му размисли и той скочи и долепи ухо до пролуката между гредите.
Изсъхналите борови греди отразяваха гласовете като кутия за теорба: думите се чуваха ясно.
— А накъде ще вървим оттук, чичо Овсивуй? — питаше един глас.
— Не знам, сигурно към Каменец — отвърна друг.
— О, конете едва си влачат краката, няма да стигнем.
— Затова и стоим тук, до сутринта ще си починат.
Настана кратко мълчание, после първият глас се обади по-тихо отпреди:
— А на мене ми се струва, чичо, че атаманът ще тръгне от Каменец за Ямпол.
Заглоба затаи дъх в гърдите си.
— Мълчи, ако ти е мила младата глава! — прозвуча отговорът. Настана кратко мълчание, само иззад другите стени се чуваше шепот.
— Навсякъде стоят, навсякъде пазят! — измърмори Заглоба. И отиде при противоположната стена.
Тоя път до ушите му стигна хрускане на зоб и пръхтене на коне, които явно стояха до самата стена, а между тях молойци разговаряха легнали, защото гласовете им идваха отдолу.
— Хей — каза един, — ние дойдохме тук, без да спим, без да ядем, без да понахраним конете — за да ни набучат на кол в стана на Ярема.
— Сигурно ли е, че той е тук?
— Хората, които са избягали от Ярмолинци, са го видели, както аз виждам тебе. Косата да ти настръхне от това, което приказват: грамаден като бор, а главата му две главни, а конят под него змей.
— Господи помилуй!
— Трябва да вземем тоя лях с войниците и да бягаме.
— Как ще бягаш? Конете и без това ще пукнат.
— Лошо, братя родни. Да бях аз атаман, щях да прережа гърлото на тоя лях и да се върна в Каменец, та ако ще дори пеш.
— Ще го откараме с нас до Каменец. Там нашите атамани ще се позабавляват с него.
— Най-напред дяволите ще се позабавляват с вас — измърмори Заглоба.
Въпреки целия си страх от Богун, а може би тъкмо затова, той се закле да не се остави да го хванат жив. Сега се е развързал, има сабя в ръка — ще се защитава. Ама щели да го посекат — нека го посекат, но жив няма да го вземат.
В това време пръхтенето и пъшкането на конете, очевидно съвсем изморени, заглуши по-нататъшния разговор, но същевременно подсказа една мисъл на пан Заглоба.
„Да можех да се промъкна през тая стена и неочаквано да скоча на някой кон! — мислеше си той. — Сега е нощ: докато разберат какво е станало, ще изчезна от очите им. Из тия долища и валози и на слънце е мъчно да преследваш някого, та камо ли в тъмнината! Дай ми, Боже, сгоден случай!“
Но не беше лесно да се намери сгода. Трябваше да се разруши стената, а за това беше нужно да си пан Подбипента или да я подкопаеш като лисица, но и тогава навярно щяха да чуят, да видят и да хванат беглеца за шията, преди да е сложил крак в стремето.