Той беше без шапка, само по риза и шалвари, в ръката си държеше гола сабя, а очите му горяха.
— През покрива, кучета! — викна той. — Разкъсайте сламената покривка и го хванете жив!
А Заглоба, щом го видя, почна да вика:
— Простако, я ела тук! Носа и ушите ще ти отсека, гърлото няма да ти взема, защото него оставям за палача. Е, какво уплаши ли се? Страх ли те е, ратай такъв? Я ми вържете тоя хайта и ще бъдете помилвани. Е, какво, обеснико, какво, кукер еврейски? Я ела тук сам! Покажи си само главата на стропа! Ела, ела, много ще се радвам. Така ще те халосам, та ще си спомниш и баща си, дявола, и майка си, пачаврата!
В това време мертеците на покрива затрещяха. Изглежда, че молойците се бяха качили отгоре и вече разхвърляха сламената покривка.
Заглоба чу това, но страхът не намали силите му. Той беше сякаш пиян от битката и кръвта.
„Ще скоча в ъгъла и там ще загина“ — помисли той.
Но в тоя момент из целия двор се разнесоха гърмежи и в същото време двайсетина молойци се втурнаха в обора.
— Бащице! Бащице! — викаха те до небесата. — Бързо!
В първия момент пан Заглоба не можа да разбере какво се е случило — и се смая. Погледна през отвора долу, но там вече нямаше никого. Мертеците на покрива не трещяха.
— Какво е това? Какво се е случило? — извика той високо. — Ха, разбирам. Искат да запалят обора и гърмят с пистолети към покрива.
В това време навън се чуваха все по-страшни човешки крясъци и конски тропот, гърмежи, смесени с вой, звън на желязо. „Боже, това е сигурно битка!“ — помисли пан Заглоба и скочи към своята дупка на покрива.
Погледна и краката му се огънаха от радост.
На двора кипеше битка, или по-скоро пан Заглоба видя страхотния разгром на Богуновите молойци. Нападнати ненадейно, поразявани от огъня на долепяни до главите и гърдите им пистолети, притиснати до оградата, до къщата и до плевника, посичани с мечове, блъскани от вълната от конски гърди, тъпкани с копита, молойците гинеха почти без съпротива. Редиците на бойците с червени униформи сечаха до забрава, притискаха побягналите и не им позволиха нито да се строят, нито да извадят саби, нито да си отдъхнат или да възседнат конете. Отбраняваха се само отделни групички; други закопчаваха сред врява, бъркотия и дим откопчаните подпруги на седлата и гинеха, преди да са успели да сложат крак на стремето; трети захвърляха пиките и сабите и бягаха приведени край оградата, заклещваха се между прътите и прескачаха през плета, като врещяха и виеха нечовешки. На тия нещастници се струваше, че самият княз Йереми като орел е връхлетял неочаквано върху тях и ги унищожава с цялата си сила. Те нямаха време да се опомнят, да се огледат: възгласите на победителите, фученето на сабите и трясъците на гърмежите ги преследваха като буря, горещият дъх на конете ги блъскаше в тила. „Хора, спасявайте се!“ — разнесе се от всички страни. „Бий, убивай!“ — отговаряха нападателите.
Най-сетне пан Заглоба видя как малкият пан Володийовски, застанал при портата начело на двайсетина войника, даваше с глас или с топуза си заповеди на другите, а понякога се хвърляше с дорестия си кон в кипежа и тогава, щом се надигнеше, щом се обърнеше и удареше, веднага падаше човек, дори без да издаде вик. Защото малкият пан Володийовски беше майстор на майсторите и войник на войниците, та не губеше боя от погледа си, а като оправеше тук или там положението, отново се връщаше — и гледаше, и оправяше, също като оня, който дирижира оркестър: понякога сам ще засвири, понякога ще спре, но непрекъснато следи всички, та всеки да изсвири своето.
Като видя това, пан Заглоба започна да тропа с крака по дъските на погона, та чак кълба прах се вдигаха, да пляска с ръце и да реве:
— Бий тия псета! Бий, убивай! Кожата им ще ни бъде плячката! Сечи, муши, бий, убивай! Върти сабята и избивай до крак!
Така викаше пан Заглоба и се мяташе, очите му се наляха с кръв от напрежение и за миг той престана да вижда, а когато зрението му се възвърна отново, видя още по-прекрасна гледка. Обграден от няколко десетки молойци, Богун се носеше като светкавица на кон, без шапка, само по риза и шалвари, а подир него летеше малкият пан Володийовски начело на своите войници.